Откъс от "Седем години копнеж"

Глава 1

Седем години по-късно…

– Моля те, премисли отново.
Джесика, лейди Тарли, се протегна през масичката за чай в салона на фамилната къща на Регмънт и стисна ръката на сестра си.

– Чувствам, че трябва да замина.

– Но защо? – попита жално Хестър. – Щях да те разбера, ако Тарли беше с теб, но сега, когато го няма… Безопасно ли е да пътуваш толкова надалеч сама?

Самата Джес много пъти си бе задавала този въпрос, но отговорът си оставаше все така неясен. Твърдо бе решила да замине. Разполагаше с кратък промеждутък от време, през който можеше да направи нещо необикновено. Малко вероятно беше възможността да се повтори.

– Разбира се, че е безопасно! – каза на сестра си и поизправи гръб. – Майкъл, трябва вече да свикна да го наричам Тар- ли, уреди всичко по пътуването ми, а на пристанището ще ме чака някой от плантацията. Всичко ще бъде наред.

– Това никак не ме успокоява. – Хестър изглеждаше замислена и нещастна, докато си играеше с дръжката на чаената чаша, изрисувана с цветчета.

– Някога и ти искаше да пътуваш до далечни страни – напомни ѝ Джес. Неприятно ѝ бе да вижда сестра си разстрое- на. – Загуби ли вече приключенския си дух?

Хестър въздъхна и погледна през близкия прозорец. През тънките пердета, които спираха любопитните погледи, се виждаше непрекъснатият поток от хора, които минаваха покрай градската къща на Регмънт, но Джес се интересуваше единствено от сестра си. Хестър бе узряла и се беше превърнала в красива млада жена, възхвалявана заради златистия си блясък и невероятните зелени очи, заслонени от плътни тъмни мигли. Някога беше по-закръглена и по-жизнерадостна от Джес, но с годините това се бе променило. Сега тя се бе превърнала в изискана и елегантна жена, слаба като тръстика. Графиня Регмънт си бе извоювала репутация на изключително сдържана особа, което изненадваше Джес, тъй като лорд Регмънт бе много чаровен и дружески настроен. Според нея вината за това бе на баща им, на неговата проклета гордост и на омразата му към жените.

– Изглеждаш ми бледа и отслабнала – отбеляза Джес. – Да не би да си болна?

– Страдам за загубата ти. И трябва да призная, че не съм спала добре, откакто съобщи за намерението си да заминеш – отвърна Хестър и я погледна. – Просто не разбирам защо го правиш.

Изминала бе почти година от смъртта на Бенедикт, но преди това той бе боледувал тежко цели три месеца. Джес раз- полагаше с достатъчно време, за да се примири с мисълта, че животът ѝ ще продължи без него. При все това загубата тегнеше над нея като утринна мъгла над езеро. Семейството и приятелите ѝ я наблюдаваха внимателно и чакаха тя да даде знак, че миналото е вече зад гърба ѝ, но Джесика нямаше представа как да продължи напред.

– Имам нужда да се отдалеча от миналото си, за да мога да посрещна бъдещето.

– Няма ли да е достатъчно да се оттеглиш в провинцията?

– Миналата зима се оказа, че не ми е достатъчно. Ето че вече започва новият сезон, а ние все още сме потиснати от об- лака, надвиснал над мен. Трябва да се откъсна от обичайното си ежедневие, за да може всеки от нас да продължи живота си такъв, какъвто е.

– За бога, Джесика – въздъхна Хестър и пребледня още повече, – нали не искаш да кажеш, че трябва да ни напуснеш, както го направи Тарли, за да можем всички да дойдем на себе си? Ти все още си млада и можеш да се омъжиш отново. Животът съвсем не е свършил.

– Съгласна съм. Моля те, не се тревожи за мен. – Джес напълни отново чашата на Хестър и пусна в нея две бучки за- хар. – Ще отсъствам само колкото е необходимо, за да организирам продажбата на плантацията. Ще се върна освежена и готова за нов живот, което от своя страна ще вдъхне сила на всички, които ме обичат и се тревожат за мен.

– Все още не мога да повярвам, че Тарли ти завеща плантацията. Защо ли го е направил?

Джесика се усмихна мило, погледът ѝ се плъзна по веселия интериор на салона, по жълтите копринени пердета и сините флорални акценти. Малко след сватбата си Хестър бе декорирала наново помещението и сега стилът му напълно отразяваше присъщия ѝ оптимизъм.

– Искаше да бъда напълно независима, а и за него това беше сантиментален жест. Тарли знаеше колко много ми хареса пътешествието ни до „Калипсо“.

– Сантименталните жестове са хубаво нещо, стига да не те изпращат от другата страна на земното кълбо – измърмори Хестър.

– Както ти казах и преди, искам да отида. Дори мога да кажа, че имам нужда да отида там. За мен това е начин да се сбогувам.

Хестър изсумтя, но най-после се предаде:

– Обещаваш ли да ми пишеш и да се върнеш при първа въз- можност?

– Разбира се. А ти ми обещай, че ще отговаряш на писмата ми.

Малката ѝ сестра кимна и вдигна чинийката и чашката си. Изпи горещия чай наведнъж, съвсем забравила за изисканите маниери. Имаше нужда да се подкрепи.

Джес я разбираше. Самата тя имаше нужда от подкрепа, тъй като наближаваше годишнината от смъртта на Тарли.

– Ще ти донеса подаръци – обеща с пресилено весел глас, като се опитваше да накара сестра си да се усмихне.

– Само се върни – помоли я Хестър.

Джес не можа да се въздържи и попита:
– Ще дойдеш ли при мен, ако се забавя прекалено дълго?
– Регмънт никога няма да ми позволи. Мога обаче да убедя някой друг да тръгне след теб. Една от възрастните дами, които са толкова загрижени за благополучието ти, например…

Джес потръпна театрално:

– Злата ми сестричка! Добре, схванах грубия ти намек. Ще се върна възможно по-скоро.