Откъс от романа "Сестри" на турския писател Йекта Копан

Откъс от „Сестри”, Йекта Копан ("Сиела").

Майка въздъхна дълбоко. Зачаках мълчаливо.
– Ще ставаш кака, Мюзейен. Сестричето ти е на път.
Сърма се изплъзна от ръцете ми. Полетя надолу. Пльосна се по лице върху орнаментираната на килима змия. Много добре помня, че ми прилоша. Стиснах очи и се опитах да мисля за нещо друго. Но не можех, казаното от мама кънтеше в ушите ми, не можех да избягам от него. Не посягах към лакомствата за празници; когато по телевизията показваха непристойни сцени, затварях очи, преди мама да ми каже, изричах молитвата наизуст; когато мама плетеше внимателно, разплитах оплелите се кълбета и навивах преждата на ръката си, внимавайки да не е стегнато или хлабаво; не жваках огромни дъвки; когато си миех зъбите, затварях крана да не хабя вода; не плачех при зъболекаря, не възразявах, когато мама не ме пуснеше да играя с децата отвън; когато излизах на улицата, не си цапах дрехите, не играех на гоненица, за да не се изпотявам; не се смеех с отворена уста; не ми потичаха лигите, когато погледнех захарния памук на мърлявите улични продавачи, халвата, сладоледите на клечка и варената царевица; не пеех кресливо, не свирках с уста, макар да умеех, защото знаех, че не подхожда на възпитано момиче; седях с прибрани колене; сутрин си сгъвах пижамата и разтребвах леглото; не си гризях ноктите; ето, не правех лоши неща. Нямах никакви провинения. Не бях заслужила това.
– Ще ставаш кака, Мюзейен. Идва ти сестриче.
Защо?
Защо щях да имам сестриче? Това си беше нашето семейство. Имах си майка, баща и два-три пъти седмично идваща ни на гости баба, майката на баща ми. Толкова. Тримата ли бяха решили да имам сестричка? Защо не ме попитаха? Щях да кажа кротичко „не искам“, без да се мръщя. Ако ме бяха попитали, щях да отговоря.
Защо?
От деня, в който Сърма се промуши из ръцете ми и се самоуби, си задавах все същия въпрос: Защо да имам сестричка?
През детските ми години, докато учех с нея във влажната ни, боядисана в светлозелено мъничка стая, през нощите, когато по принуда спяхме в едно легло заради останал да преспи гостенин и ми се натякваше „ти си мъничката є майка“, все един и същи въпрос отекваше в съзнанието ми: Ако не беше се родила Чийдем, как щеше да се стече животът ми?
Може би мама нямаше да умре. Баща ми нямаше да стане такъв. Ако не беше се родила Чийдем, постройката „ние“ нямаше да рухне.
Но тя се роди.
Шест-седем месеца след като мама ме погали по косата с ухаещите си на пране ръце и каза „сестричката ти е на път“, дойде новината. Бяхме в час по природознание. В урока „Нашият свят и небето“ учехме, че земята, слънцето, луната и звездите са небесни тела, и аз старателно прерисувах в тетрадката си картинките от окаченото на дъската табло. В този момент в класа влезе заместник-директорът и ние станахме. Прошепна нещо на учителката, ние чакахме тихо. След като той излезе, учителката, която все ме слагаше отделно от другите, радостно каза:
– Поздравете Мюзейен, деца. Днес стана кака.
Вдигнаха се врява и ръкопляскания, мислех, че ще припадна. Седящата до мен Неше ми лепна такава мокра целувка на бузата, та чак се погнусих.
– Събери си нещата, Мюзейен, ще идеш с Вейсел в болницата – каза учителката, а ръкоплясканията не секваха. Не исках да отида там. Не исках да отида в болницата с байчото и да видя бебето.
Господин Вейсел ме предаде на баща ми на вратата на болницата. Докато баща ми му пъхаше смачкана банкнота, той ме погали по главата с мръсните си ръце и разкриви панделката ми. Съседите ни бяха изпълнили коридора, всички ме целуваха, дърпаха и прегръщаха. Всички повтаряха едно и също:
– Дойде кака є.
Когато влязох в стаята и чух гласа на мама, разбрах, че това не е кошмар. В прегръдките си държеше сбръчкано бебе, на което сред белите и розовите пелени се виждаше единствено лицето – някакво червено парче месо.
– Мюзейен, виж, това е сестра ти!
Погледнах.
Родила с десет дни закъснение. Но раждането минало леко. Бог да дадял всекиму такова раждане. Нарекли я Чийдем . Чийдем.
– Закъсня с десет дни, но донесе късмет – каза баща ми, без да обясни какъв точно късмет е донесла.
Баба седеше неподвижно на стола до леглото. Беше скръстила ръце на корема. Изтръска една прашинка от полата на кафявия си костюм, който обличаше за гости, и каза:
– Изчакала е да започне новата зодия.
Тогава научих за съществуването на зодия Скорпион.