Откъс от "Под юртите на Монголия" – глава втора

Откъс от "Под юртите на Монголия" от Марк Ало (Издателство "Вакон"). Повече за книгата прочетете тук.

Първа част – УЛАН БАТОР – Без сърп и чук

Глава втора
МЕДУЗА

За да прогоня зимния ужас на тайгата, който бе сковал душата ми и вледенил плътта ми, бях поел из уличките в предградие на Улан Батор, с надеждата поне там по височините да доловя първите признаци на пролетта, след като това бе невъзможно в градската тъмница в долината. Не ме притесняваше да се шляя сам из потайностите на града с недотам добра репутация. Чужденец, който се вълнува истински от Париж, би посетил само „Монмартр“ и „Сен Жермен де Пре“.
Любопитно ми бе да се върна на север, в посока връх Шингелтрей, по заоблените хълмове, които се издигаха над река Селба. Трябваше да вървя дълго на юг от квартала със замъците на новобогаташите. Златистожълтите им портали, караулките и цветните им лехи изглеждаха сюрреалистично на фона на остатъка от страната. Построени в странен стил и обитавани от звезди или бързо забогатяла буржоазия, занимаваща се с туризъм, търговия на цигари, алкохол или кашмир, или пък с минно дело, което представлява една трета от брутния вътрешен продукт на страната, те илюстрираха многообразието на обществото и социалната йерархия, започнала да се оформя след 1990 г. В Париж, въпреки че не обичам 15 и 16 арондисман, стилът е еднороден – безкрайно скъпи квартали, обитавани от богати хора. В Улан Батор луксозните болиди се блъскат с агонизиращи просяци. Екстравагантно богатство и абсолютна мизерия се разминават необуздано. Но все пак тече трансформация: средната класа постепенно попълва редиците на мизерстващите и преминава към въшлясалата периферия.
Слънцето едва се вдигаше, когато се насочих към полето от юрти, но вкусът на зелен чай, агнешко и водка изпълваше устата ми. Цареше пълна тишина, с изключение на свенливите стенания на една двойка в съседство. Преглъщайки воднистата си храна, осъзнах един невидим феномен – в степта можех да наблюдавам как тревата се поклаща на талази, как пясъкът образува вихрушки или как скотовъдците прибират стадата си. В кварталите с юрти щях да чуя тряскане на врати или камшични удари, щях да доловя тревогата на съседите и мълчаливото присъствие на кучета. А тук, от бетонната си кула не можех да видя нищо.

Час по-рано, изневиделица, се изви буря – нещо обичайно за пролетта. Стълбищната клетка резонираше като дъх на диво животно. Двете врати, които ме деляха от външния свят, скърцаха. Сякаш ме зовяха. Студена тръпка премина през раменете ми и ме накара да изляза. Изоставих комфорта на апартамента си и като всеки ден се оставих Улан Батор да ме погълне. Плъзнах се из улиците с нахлупена до очите шапка и потънали дълбоко в джобовете ми ръце в ръкавици.

От преддверието на сградата хвърлих поглед към антрацитното небе в търсене на някакъв знак. Небето беше злокобно, птици прелитаха за кратко през ледения въздух, някакъв силует на минувач се бореше с вихрушката, а пясък се сипеше по фасадите на сградите… Време беше да поема към предградията с юрти, за да присъствам на разгръщането на бурята. Реших да тръгна на север, обратно на течението на река Селба. Градът в тази посока придобиваше формата на безкрайно пипаловидно село, което познавах добре. Палатките и къщите бяха така гъсто разположени, че не бе трудно да се скриеш от вятъра, нито пък да се загубиш. Изкачвах се покрай кипящите води на Селба, носещи многобройни отпадъци. Седмица по-рано планината все още не се бе освободила от снежната си прегръдка и тогава бях вървял директно по леденото й корито.

Бурята се разгръщаше. Сибирски вятър брулеше столицата и вихрушки прах, примесени със смрадливи газове, шибаха минувачите. Стигнах до булевард „Мир“, който преминава през града от изток на запад успоредно на река Тола. Това е монголският „Шан-з-Елизе“, където животът е привилегирован и изпълнен с блестящи реклами, скъпи магазини и барове. Хиляди японски и корейски коли – покрай азиатската криза цената им беше паднала – заместваха вече редките съветски автомобили от средата на 80-те години. Но нито една от тях не оставаше без надзор. Под наем се даваха, вместо гаражи, стотици бетонни бункери и солидно опасани с катинари контейнери. Автомобилът се беше превърнал в добре охранявана от чуждата лакомия емблема на собственост. Зад волана на джиповете стояха чужденци и новобогаташи – барони, които дръзко афишираха успеха си. Тези клетки, първоначално подредени на групи, които са служили също и за магазинчета или складове за кожа и празни бутилки, днес се простират в цели безименни, несъществуващи според плановете на града улици.

Първата монголска статия, която бях прочел през април 2001 г., беше посветена на бума на автомобилите в Монголия и нарастващите фатални катастрофи с пешеходци (десет убити само за първите четири месеца от годината). Пресичайки булеварда, последван от притичваща жена, си спомних за една история, която една приятелка ми беше разказала: спрели някакъв шофьор за нарушение и открили в багажника на колата му момиче в безсъзнание, което джипът току-що бил бутнал сред концерт от клаксони и ръмжане на мотори.

Зад бялата пелена от автомобилни газове на отсрещния тротоар се простираше преграда, която човек можеше да срещне из цял Улан Батор – изградена от арматурни железа и старомодни тръби. Възрастната жена се подпря на мен, за да я прескочи, докато тролейбус №2 зад нас едва не ни забърса. Върху корпуса му беше нарисувано японското знаме и надпис „Кооперация 1995-1997“. Япония е най-големият спонсор на Монголия. Към Улан Батор прииждат международни помощи: дарение от Япония на противопожарни коли и финансиране за възстановяването на пътната и железопътната инфраструктури, инсталирано от Франция медицинско травматологично оборудване, англосаксонски инвестиции в социалната област, подарени от САЩ локомотиви… В страната работят повече от 3000 неправителствени организации! Трудно е да се говори за Монголия, без да се спомене външната помощ, която представлява една трета от бюджета на страната.
Закопчах плътно дрехите си и продължих на север. След бурята заваля тежък сняг и се спусна ледена мъгла. Зимата беше във вихъра си. Разположените на едва три километра върхове, покрити с купчини скали и украсени с дарове, станаха невидими. Това, което забелязвах в жилищните квартали, беше небето и по-точно елементите, които го обграждаха. Противно на широката и свободна синева в предградията – също толкова чиста и безгранична като в степта – небето в модерните квартали не стига до хоризонта. Крие се зад високи фасади, ограничено е зад съзвездия от антени, набраздено е от тролейбусни жици или от кабели, простиращи се между покривите на блоковете. Небесният свод се бе променил под паякообразната мрежа от рекламни знаменца, промотиращи марка козметични продукти или салон за маникюр – виждах не бляна за свобода на селяните, а долния стремеж на гражданите да обсебят пространството, да го преобразят и да извлекат полза от него. Улан Батор убива обширното монголско небе.

След моста на булевард „Мир“ подминах университетските сгради и мястото на букинистите, където за всеобщо учудване скоро щяха да се появят обществени тоалетни – преди това бе достатъчно само да приклекнеш зад някоя стена или дърво. Минах покрай бляскавата пирамида от стъкло и мрамор на корейски супермаркет, граничещ с хотел „Чингис хан“. Както храната, така и продаваните там дрехи са недостъпни за голяма част от монголците, а цената на стаята възлиза на десет средни месечни заплати. Не се спрях. Трябваше да стигна до моста, който позволява на един километър от Тоару – „голямата обиколка“ или околовръстната северна дъга – да се прекоси река Селба. След това трябваше да извървя още известно разстояние, преди да навляза в онази част на Улан Батор, която ме интересуваше и в която въздухът е планински. Океанът от юрти, покриващ хълма, стигаше до последните четириетажни блокове. Отвъд демаркационната линия на последните бетонни конструкции не се губех никога, независимо дали вървях на север, на изток, или на запад. Достатъчно бях обхождал криволичещите коридори, очертани с недодялани дънери, в този край на града, така че да се чувствам като у дома си.

Реших да спра по навик в съседна на манастира „Мамба Дацан“ гостилница. Преди да се потопя в предградията, обичах да пия чай с мляко и да наблюдавам дефилирането на лами, които преподават традиционна медицина, и пациенти, дошли от далечни краища да се консултират с тях. Глъчката на града изчезваше в снега и в далечината дочух цвилене на кон. Животът в центъра и животът в предградията са коренно противоположни един на друг, а свързващата ги брънка е потокът от безработни, просяци и обикновени работници. Бях загърбил блоковете, за да се гмурна сред юртите – там, където няма чужденци. Пейзажът се преобрази дотолкова, че дори походката ми спонтанно се смени, така както летовниците обикновено придобиват акцента на района, в който отсядат. Край на лежерната походка, типична за булевард „Мир“! Край на тротоарите. Хлъзгавата почва изобилстваше с капани. Улиците се оформяха не спрямо редиците жилищни сгради, а спрямо анархистичното струпване на постройки. Настилката бе рехава степна растителност, пропита с екскременти и отъпкана от пешеходци. Представляваше тесен изкоп сред стобори – тъмни канавки, в които минувачите падаха. Бетонът, ламарината и електрическите кабели се смесваха с дърво, глина, камъни и филц. И тъй като тук овехтяването се вижда повече от всякъде другаде, редом до купчините с дърва, мухлясалия филц и мръсната земя бетонът се рони, ламарината ръждясва, а корабните въжета приличат на наредени скалпове. Една важна част от града изглеждаше като през тридесетте години на миналия век.

Движението на коли и каруци бе прокопало канали, в които се събираше безотточна отпадна вода. Границата на улиците беше относителна, включително и според плана на града. Оттук и усещането, че човек е попаднал в неконтролирана територия. Не съществуваха нито абсолютни правила, нито окончателни забрани. Всяко ограничение, било то архитектурно или духовно, бе неясно. Какво ли знаем ние за това маргинално пространство, освен че в него живеят около 40 000 семейства? Немислимо число за номад-скотовъд, чийто ориентир са единствено двете хиляди глави добитък на богатите семейства или четирите хиляди жители в неговия район. Екскурзоводите не препоръчват на туристите да се разхождат в това, което те наричат безинтересния „втори град“, описвайки тези разнообразни зони като неясно, мръсно, зловредно и опасно място. Впрочем четирите нападения, на които станах жертва, се бяха случили в центъра на града.
Руският офицер Жорж Федорович Тимковски, който е пропътувал през 1820-1821 г. разстоянието от Кяхта до Пекин и обратно, описва улиците на Урга като „толкова тесни, че двама ездачи трудно могат да се разминат“. Това описание остава валидно и до днес по отношение на лабиринта по стръмните склонове, до който не достига нито една улица, или блатата с плачещи върби в близост до наводненото корито на реката, които подслоняват без всякакви удобства безимотно население. В резултат на икономическата криза от 1990 г. и студените зими на 1999-2000 и 2000-2001 години, които бяха покосили стадата на хиляди животновъди, предградията се бяха размножили като гъби до такава степен, че достигаха до градските сметища и гробища. В този момент се запитах дали през 1990 г. Монголия се е отворила към пазарната икономика, или просто се е оставила в ръцете й, дали капитализмът е трамплин към бъдещето, или задънена улица. Предградията са смесица от едва скроени правоъгълни къщи, опасани с пътеки отъпкана земя, по които се движат каруци. Всеки ограден парцел е номериран и може да бъде идентифициран.

С навлизането в предградията булевардният асфалт и автомобилният шум изчезват едновременно. Зад плетовете понятието „тълпа“ губи смисъла си. Над градските юрти тегне тежка тишина и типично азиатско мистериозно спокойствие. Когато нощта се спусне и миризмата на вкиснало, прясно изгорен боклук, автомобилни газове, суха прах и урина се смеси с тази на варено месо, човек се замисля над вечността на „градските“ юрти, в които понякога цари щастие и които са израз на културна съпротива срещу урбанизацията на Улан Батор – една странна комбинация от номадски и уседнали традиции.

Вятърът прехвърляше лудостта си на предградията и завихряше вихрушки от снежни облаци. Стоборите вибрираха. Поривите бяха толкова силни, че хвърляха минувачите срещу дървените стени. Тази част от града се тресеше, прегъваше се под небесното свистене, но ми позволяваше и да съзерцая част от живота на обитателите, които, за да се предпазят, бяха натрупали камъни по юртите си.
Бутнах вратата на един магазин и влязох, за да се стопля за малко. Без да се пазаря, си купих сухи сладки. Въпреки че не разполагах с големи ресурси, избягвах да съм дребнав. Знаех цените, но действах като във Франция. Дълги години търговската мрежа бе продавала продукти от първа необходимост (брашно, чай, захар, сол, текстил) на фиксирана от държавата цена, доставяйки всичко от големия държавен магазин на две крачки от площад „Сухе Батор“. Сега малките магазинчета никнат по тротоарите, до оградите или във входовете на блоковете под формата на къщурки. В стотици идентични павилиони се продават едни и същи стоки на сходни цени. Тези бакалии са точно толкова високи, колкото е необходимо, за да може съдържателят им да стои прав вътре, заобиколен от бутилки сода, шоколади, хляб или картофи, в зависимост от личното му финансово състояние и случайността на снабдяването. Бях си създал навици в един от тези магазини – „При Батнасан“. Думата „при“ в наименованието беше лъжовна, защото клиентите не можеха да влязат при него. Магазинът представляваше дървена стена около къща, зад която грееше мръсна печка. Имаше отвор, през който беше достатъчно да се подадеш, за да дотича Батаа – така ме беше помолил да го наричам. От лицето му си спомням само очите – блестящи, уморени, приличащи на захаросани плодове. Преди 1991 г. Батаа е бил преподавател, чиято преданост е била възнаградена с медал, добро заплащане и апартамент. Краят на съветския режим обаче и инфлацията от 400% през 1990 г. го пратили в нищета. Беше преживял разпада на структурите, които са давали смисъл на живота му: идеите за общност, работа за всички, пенсия и фиксирани от държавата цени. Но по подобие на много бивши функционери вече не притежаваше нищо. Работеше към общината в околия Цилнеглетей Ул, като метеше улиците и ги почистваше от сняг. Съпругата на Батаа работеше също към общината. Впрочем някои работодатели смятат жените за по-надеждни служители, тъй като са по-малко застрашени от употреба на алкохол. Заплатите им, които по никакъв начин не ги издигат над прага на бедност, ги принуждават да отварят дюкянчета, в които да заработват по нещо след работа, при това без разрешително и без да плащат данъци. Виждах ги как зъзнат и пушат долнопробни цигари в очакване на клиент за нещо сладко, което те продаваха за 50 тугрика.

Батаа не беше единственият монголец, който си спомняше с носталгия за ерата на комунизма, изтъквайки хубавите моменти и забравяйки лошите (например годините след 1940 г.). Друго, което възмущаваше Батаа освен лишенията, беше професионалният му провал, отричането на социализма, на чийто строеж бе посветил младостта си, и утвърждаването на нова ера, от която самият той бе изключен. Даваше ми за пример съдбата на танка Т-34, който беше поставен царствено на ъгъла на улиците „Зайсан“ и „Чингис хан“. Символизирал е подкрепата, която Монголия е оказала на Червената армия по време на Втората световна война с предоставянето на танкова бригада. Този паметник щеше скоро да се окаже в периферията на града, в подножието на друг паметник, възхваляващ руско-монголската дружба. Объркан, но изразяващ тревогите на много граждани, Батаа се скандализираше и от факта, че много улици бяха преименувани: улица „Карл Маркс“ се бе превърнала в булевард „Олимпиец“, а булевард „Нацагдорж“ бе станал „Сеул“. По ирония на съдбата преходът към капитализъм се бе възползвал от бившите комунистически управници. „Ние сме дива демокрация“ – пишеше в монголската преса. Редица скандали маркираха периодично липсата на граници между политическата и икономическата сфера. Политиците са често бизнесмени, които се възползват от бюрокрацията и клиентелизма.

Един ден, докато с Батаа гледахме телевизия, той ми написа на листче какво казваха: добър начин за отклоняване на пари било да работиш с неправителствена организация. Богатството на някои монголци се дължи до голяма степен на чуждестранната помощ, било то финансова или техническа, която е възлизала през 1990 г. на 4.7 милиона долара, през 1991 г. на 80.8 милиона, а през 1992 г. на 299.2 милиона! Батаа продължи: 70% от 22-те хиляди престъпления в страната били извършени от безработни. Ако се окажел без работа, и Батаа щял да влезе в статистиката.

Рецептите на Международния валутен фонд и либерализацията на пазара не бяха помогнали на градския пролетариат, който тънеше в бедност. Батаа беше песимист за бъдещето. Нямаше да може да осигури на децата си място в добро, частно училище. Децата на преподавател нямаше да могат да посещават дълго училище… Поне не страдаха от хронично недохранване, както често се случва в Улан Батор, и не се редяха на опашка за безплатна супа. Въпреки трогателното си желание за оцеляване Батаа беше подвластен на националния порок – алкохолизма. С годишна консумация от 34 литра водка на глава от населението и с редовна употреба на алкохол от половината население в активна възраст можеше да се каже, че цяла Монголия се клатеше. Нямаше монголец, който да не познава поне един човек починал от алкохол, но всички се оправдаваха, че порокът им бил донесен от руснаците. На 360 града и села се падаха 200 спиртоварни, а в градовете на всеки 100 метра се продаваше алкохол.

Социалните служби, които не разполагаха с никакъв бюджет, не правеха нищо за хората като Батаа. За сметка на това долнопробна водка се продаваше навсякъде, при това на ниски цени. Една неделя забелязах приятеля си на булевард „Мир“. Беше пиян и съзерцаваше глуповато една лъскава витрина. Как ли е можел да пренебрегва луксозните предмети, които се продаваха и които привличаха младежта – тази младеж, която отрича социалистическите времена? Всеки контакт с Батаа събуждаше у мен редица въпроси: кога страната ще излезе от стопанския си застой? Кога бъркотията, корупцията и политическото надприказване ще спрат? В очите на Запада историята на съвременна Монголия се свързва с две дати: 1921 г. – когато Монголия е била впримчена в хватката на комунизма, и 1990 г. – когато е излязла от него. За Батаа и за много други това е датата, на която е започнал адът.

Дюкянчетата като това на Батаа бяха заплашени от не толкова скромни магазини, които никнеха като гъби, изградени набързо от тухли и боядисани в крещящи цветове, украсени с натрапчиви тривиални надписи върху разголени женски тела и бутилки с алкохол, коне и степ с хамбургери. Въпросните магазини обикновено са собственост на някой китайски стоик или религиозен кореец, или на монголци, взели пари на кредит от банка или от мрежа от познати. Впрочем вземането на пари назаем е разпространена практика сред семейства и приятели, като молбата не се счита за нелюбезност. Споделих с един монголец учудването си с каква бързина изникват и изчезват въпросните магазини, на което ми бе отговорено, че ако не са разположени в централните части на града, не биват проверявани от данъчните служби. Търговците, които работеха без разрешително от държавата, бяха легиони. Всеки се опитваше да оцелява по свой си начин.
Усядането на номадите всъщност не е прогрес, а културно бедствие, социална трагедия и алиенация. Няма асимилация, а заробване. Селската азиатска концепция за живот – номадство, будизъм, шамански вярвания, суеверия – линее, но не губи актуалност. Също като непредвидимите климатични условия в степта, лабилната икономическа ситуация свежда съществуването до търсене на винаги крехко равновесие. Един монголец никога не би съжалявал за търговия, в която е инвестирал, но която е принуден да затвори след няма и две години. Дългосрочната перспектива е без значение, стига предприятието да носи някакви приходи в настоящето. В Монголия решението „за мига“ е свещено. „Няма нищо по-постоянно от промяната“ – е казал Буда. Всичко в Монголия преминава през разбирането на тази философия, която изглежда на западняка абсурдна и някак детска.

Като се абстрахираме от лекотата на материалите, с които са построени домовете, хаотичното градоустройство и мръсотията на тесните улички, топографията на предградията е друго нещо, което изненадва. Ако централните градски части се развиват по равното на долината на река Тола, то кварталите с юрти се нижат по стръмни склонове, където скотовъдците от степите никога не лагеруват. И така, често се случва в края на някоя улица да стигнеш до пропаст, покрай която, въпреки опасността, живеят хора. Липса на място! Тези, които не успяват да получат от общината парцел, колонизират оставащите свободни площи, мръсните покрайнини на заводи или периферията на гробища. „Улан Батор е свръхнаселена столица на страна, която въпреки бързото си развитие остава слабо населена“ – констатира през 1962 г. американският специалист по Китай и Монголия Оуен Латимор. Градът е привлекателният полюс на страната. Само през 2002 г. населението му е нараснало с 24 000 пришълци. През следващата година са пристигнали поне още толкова, като в същото време едва 1300 семейства са получили апартамент. И затова прибягват до юрти.

Дори и през годините на благоденствие (1950-1960) предградията на Улан Батор са били изградени от юрти. Според Йорген Бич по това време едва половината от 160-хилядното население е обитавало блокове с централно отопление. През 1992 г. 44% от населението е продължавало да живее в юрти. Числото е намалено до 30%, откъдето идва привидното впечатление за подобрение, но предвид факта, че населението е нараснало с една трета между 1990 и 2000 г., то условията за живот като цяло са се влошили. Настанилите се без разрешение в предградията на Улан Батор селяни нямат право да се свържат с електрическата мрежа, нито пък да ползват медицинска помощ за децата си. Бедните представляват 57% от градското население, като една четвърт от тях се намират в столицата. Гладните и бездомните са се увеличили в сравнение с времето на комунизма, което води от своя страна до носталгия по епохата на редовните заплати, работа за всички, пенсии, безплатно образование и медицински грижи.

Познанството с хора като Батаа изисква да ги последваш в предградията, където са заточени. През зимата основната им грижа е да намерят гориво – не е рядкост да изгарят дори пластмасови отпадъци, които отделят токсичен дим. Човек може да издържи дълго гладен, но не може да устои на монголския студ, който бързо убива. Аргал (сухи говежди изпражнения, които се използват за горене) се намира трудно, а дървата и въглищата струват цяло състояние. Как ли се топлят бездомните? Дали си топлят вода, която, докато бъде пренесена от отдалечената на няколко километра общинска помпа, се трансформира в лед? Нищо не съм забравил – нито наситения с газове въздух, стелещ се в юртите около заводите, нито мръсната вода, наточена сред отпадъците, нито труповете на кучета, нито болните от туберкулоза, пневмония или краста, нито мириса на спарено, който се издигаше от сивите долчинки.

През юли 1966 г. в деня на националния празник столицата е била наводнена. Реката отнесла мост и загинали стотици. Тола била излязла от коритото си и заляла топлоелектрическа централа и няколко южни квартала. Днес коритото на Селба, която тече от север на юг, е бетонирано и са издигнати диги, но опасността в предградията не намалява. В кварталите с юрти нищо не е направено за предпазване от наводнения. Всеки по-силен дъжд крие риск от преливане на реката, последвано от свлачища, отнасящи стотици палатки или бараки по нестабилните склонове към пълните с боклуци канали. Едва върнал се във Франция, прочетох в един вестник, че двайсетина души са намерили смъртта си при наводнение в столицата. Статията цитираше коментари на отговорни политици, които определяха нивото на хигиена в града като задоволително, въпреки че изтичането на отпадни води във водоизточници и бактериалното им заразяване е бич… През последните години централните градски части наистина се бяха променили, но по една проста икономическа причина: бидейки икономическия мотор на града, центърът е мястото, което обикновено чужденците посещават.

Урбанистите, които виждат в периферията на Улан Батор бидонвил, или във вековните колиби – безполезни реликви от миналото, остават със спомена за една необикновена столица. По този повод проектите за развитие на предградията предвиждат – ако парите се използват правилно и не се загубят в лабиринтите на администрацията – да се построят колективни бетонни жилища. Впрочем някои жители предпочитат вместо да им налагат „градско“ развитие и изкореняване на юртите, да обитават индивидуални къщи в квартали с подобрени хигиенни условия, оборудвани с колективни структури като обществени бани, детски ясли, училища и кладенци с електрически помпи. Трудно би било да се пренебрегне културният аспект при решаване на проблема със свръхнаселението в градските райони и в този случай на помощ идват юртите. През 1990 г. списъкът с желаещи да получат жилище в Улан Батор е наброявал 200 000 имена. Тринайсет години по-късно числото се бе променило незначително, въпреки че населението в предградията се бе увеличило с 30%, а самите те се разширяваха.
Ако се бях поддал на съблазънта за удобства, Улан Батор щеше да бъде за мен само спирка между два прехода през океана от степ. Но запленен от тези грозни квартали, открих местообитания, които някога са били виждали изгрева на слънцето сред степта, а сега се адаптираха към градската среда. Хората, притежаващи юрта, които нямат възможност да си купят апартамент – в Улан Батор всичко, което се продава или наема струва цяло състояние – имат поне къде да живеят. Ако за късмет мястото е оградено, то обитателите му вече разполагат с пространство, в което могат да майсторят по нещо, да режат дърва, да се занимават със занаятчийство, рециклиране на отпадъци и дори градинарство. Въпреки прекъсването на номадските им корени, което е неизбежно при градския живот, тези хора се чувстват монголци, защото обитават юрти. Не наричаха ли Чингис хан главатар на „народите, които живеят в палатки“?