Откъс от "Летни дни и летни нощи"

Излезе сборникът с 12 разказа за любовта от някои от най-популярните автори на тийн литературата – „Летни дни и летни нощи“ (издателство "Сиела"). Съставителката Стефъни Пъркинс (популярнa у нас с книгата „Целувка за Ана“) представя на младите читатели 12 прекрасни причини лятото да стане още по-романтично.

Откъс от Глава, люспи, език, опашка” на Лий Бърдуго
 
Аналий Саперстейн както винаги седеше на една маса до прозореца и си решаваше кръстословицата; в чинийката пред нея се топеше парфе с фъстъчено масло. Грейси познаваше Аналий главно защото обичаше да слуша историите за нея и защото майка ѝ вечно я пращаше да кани Аналий да се отбие на вечеря.
– Тя е стара и сама – казваше майката на Грейси.
– Изглежда, че ѝ харесва.
Майка ѝ размахваше пръст във въздуха, сякаш дирижираше невидим оркестър:
– Никой не обича да бъде сам.
Грейси се опита да не забелва очи. Наистина се опита.
Сега се плъзна в твърдия червен стол срещу Аналий и каза:
– Знаеш ли нещо за Иджи Пиджи?
– Добър ден и на теб – промърмори кисело Аналий, без да вдига поглед от кръстословицата си.
– Извинявай – отвърна Грейси. Помисли си да обясни, че денят ѝ е започнал странно, но вместо това се спря на „Как си?“.
– Още не съм умряла. Ще ти стане ли нещо, ако използваш гребен?
– Няма смисъл. – Грейси се опита да прибере хлъзгавата си черна коса обратно в конската си опашка. – Косата ми не се поддава на указания. – Почака, после каза: – И така… чудовището в езерото?
Знаеше, че не е първата, която твърди, че е видяла нещо във водите на Литъл Спиндъл. През шейсетте и седемдесетте доста хора бяха забелязвали разни неща, макар майката на Грейси да твърдеше, че било, защото всички били надрусани. Градският съвет дори се беше опитал да превърне това в туристическа атракция, като го нарече Иджи Пиджи – „Малкото чудовище от Малък Спиндъл“, и нарисува изображение на дружелюбно изглеждаща морска змия с изцъклени очи върху табелата „добре дошли в литъл спиндъл“. Не се получи, но очертанията на морската змия още се виждаха на табелата, а преди няколко зими някой беше изрисувал отгоре със спрей огромен фалос. За трите дни, които бяха нужни на градския съвет, за да забележи и да накара някого да го замаже с боя, табелата изглеждаше, сякаш Иджи Пиджи се опитваше да прави секс с буквата „л“ в края на „литъл спиндъл“.
– Искаш да кажеш като Лох Нес? – попита Аналий и погледна нагоре през дебелите си очила. – Имаш слънчево изгаряне.
Грейси сви рамене. Тя вечно получаваше слънчево изгаряне, съвземаше се от слънчево изгаряне или беше напът да получи слънчево изгаряне.
– Искам да кажа като наше езерно чудовище. – Не беше като онова от Лох Нес. Формата беше съвсем различна. Нещо като тъпата змия на градската табела всъщност.
– Питай онова хлапе.
– Кое хлапе?
– Не му знам името. От летовниците. Идва тук всеки ден в четири за сладолед с черешова заливка.
Грейси се престори, че повръща:
– Черешовата заливка е гадна.
Аналий сръчка Грейси с химикалката си:
– Благодарение на черешовата заливка продавам сума фунийки сладолед.
– Той как изглежда?
– Кльощав. Голяма лилава раница. Бяла коса.
Грейси се плъзна надолу в сепарето с отпуснато от разочарование тяло.
– Илай?
Грейси познаваше повечето летуващи деца, които идваха в Литъл Спиндъл от известно време. По-скоро предпочитаха да не общуват с други хора. Родителите им се канеха помежду си на барбекю, а те се движеха на шумни групички, яхнали велосипедите си за песъчлив терен, превземаха езерата, редяха се на опашки в „Ред Хот“, заведението на Роти, и в DQ, идваха в „Ювенирс“ точно преди Деня на труда[1] да си купят някоя шапка или ключодържател. Но Илай винаги беше сам. Наетата вила на семейството му сигурно беше някъде близо до северната страна на езерото, защото всеки май месец той се появяваше, вървейки на юг по главния път, обут в твърде големи за него памучни раирани къси панталони и помъкнал лилава раница. Проправяше си път до библиотеката, обут в кецове „Ванс“, и прекарваше там целия следобед сам, после вземаше голямата си раница и се затътряше обратно към къщи подобно на чудновата руса мокрица, но не и преди да се отбие в DQ – очевидно за да си поръча сладолед с черешова заливка.
– Какво не му е наред? – попита Аналий.
Беше твърде трудно за обяснение. Грейси сви рамене:
– Леко противен е.
– Черешова заливка в човешки образ?
Грейси се засмя, после изпита угризения, задето се смее, когато Аналий надникна към нея над онези дебели черни пластмасови рамки и каза:
– Понеже ти си любимката на града? Няма да ти се отразят зле още няколко приятели.
Грейси подръпна разръфания край на току-що отрязаните си къси панталони. Имаше приятели. Моузи Алън беше свястна. И Лайла Брайтман. Имаше хора, с които да обядва, хора, които я чакаха преди първия звънец. Но те живееха в Грейтър Спиндъл с повечето хлапета от нейното училище.
– Какво ще знае Илай Къди за Иджи Пиджи, във всеки случай? – попита Грейси.
– Нали прекарва цялото си време в библиотеката?
В думите на Аналий имаше логика. Грейси потропа с пръсти по масата и изстърга от нокътя на палеца си още малко от олющения лак с цвят на люляк. Сети се за историята за зеленоокото бебе и речния бог.
– Значи, никога дори не си виждала нещо като Иджи Пиджи?
– Едва виждам химикалката в ръката си – каза Аналий кисело.
– Но ако някой е видял чудовище, истинско, не като… не в метафоричен смисъл, този някой вероятно е луд, нали?
Аналий побутна нагоре очилата на носа си с жилестия си пръст. Зад тях кафявите ѝ очи бяха замъглени от тънък слой мека влага.
– Навсякъде е пълно с чудовища, tsigele – каза тя. – Винаги е добре да им знаеш имената. – Близна си от локвичката, която бе останала от мелбата ѝ, и примлясна с устни. –   Приятелят ти е тук.
Илай Къди стоеше на барплота – с тежка раница, притискаща раменете му надолу, и даваше поръчката си. Проблемът с Илай не беше просто че повече обичаше да е вътре, отколкото навън. Това не притесняваше Грейси. А фактът, че никога не говореше с никого. И винаги изглеждаше малко… влажен. Сякаш дрехите му се бяха впили в кльощавите му гърди. Като че ли, ако докоснеш кожата му, можеше да се окаже влажен.
Илай се паркира в едно двуместно сепаре, отвори книга и я подпря на гърба на раницата си, за да може да чете, докато яде.
 


[1] В САЩ Денят на труда се отбелязва в първия понеделник на септември. – Б.пр.