Откъс от "Една нощ в Италия"

Откъс от книгата на Луси Даймънд Една нощ в Италия(Издателство "Кръгозор").

Глава 14
CHE LAVORO FAI – КАКВО РАБОТИШ

Катрин остана много доволна от първия урок по италиански. Е, ако не броим това, че обиди горкия Джордж с думите, че използва рядко ума си. Добре поне, че не засегна никой друг до края на часа, а останалите курсисти продължиха да ѝ говорят. През следващите няколко дни тя упражнява новите думи и изрази вкъщи, в колата и докато работеше в градината. Тя дори изненада пощальона с бодро бонджорно, когато той донесе някаква пратка.
Когато стана време за втория урок, тя нямаше търпение да научи нови неща.
– Buonasera! – поздрави я Софи, когато Катрин влезе в класната стая. – Come stai, Катрин?
– Sto bene, grazie – отговори свенливо Катрин. – Добре съм, благодаря. А ти как си? Come stai?
– Sto bene – отговори Софи. – Заповядай, седни да изчакаме другите.
Софи изглеждаше много крехка, помисли си Катрин с тревога. Това ѝ беше направило впечатление още миналата седмица. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове и китките ѝ бяха много тънки, подаваха се от ръкавите на суитшърта като вейки. Тя тъкмо се канеше да я попида дали наистина всичко беше бене, когато другите курсисти започнаха да пристигат.
– Добър вечер, дами – каза Джералдин, влизайки обгърната в облак от „Шанел“. Джералдин беше стилна жена, с прекрасно кобалтовосиньо палто и боти на високи токчета и голяма лъскава черна чанта, от онези, с които човек можеше да цапардоса здраво всеки кандидат-джебчия. – Ау, толкова е студено навън, нали. По радиото казаха, че довечера ще завали сняг. Май ще трябва да извадим пухените завивки, Рой.
– Мисля, че си права, мила – каза той, следвайки я по петите. После намигна на Катрин и Софи. – Аз се съгласявам с всяка нейна дума – прошепна високо той. – Това е рецептата, благодарение на която празнуваме нашата четирийсета годишнина от сватбата това лято.
– Това ли е тайната? – засмя се Софи. – Ще го имам предвид, ако някога си намеря съпруг. Щом разбере, че трябва да се съгласява с всяка моя дума, ще падне голям смях. Здравей, Анна! Здравей, Джордж, влизай.
Когато всички дойдоха, коментирайки студа и сваляйки палтата и шаловете си, вторият урок започна.
– Тази вечер ще научим още италиански думи и изрази, за да можете да водите по-дълги разговори – каза Софи. – И междувременно ще се опознаем по-добре – тя се обърна към дъската и написа няколко фрази. – Che lavoro fai?– произнесе тя. – Това означава „Какво работиш?“.
Стомахът на Катрин се сви. Каква работа? Тя си нямаше работа! Какво щеше да каже сега?
– Добре, да започнем с теб, Фийби. Che lavoro fai? Какво работиш?
Фийби уви един дълъг кичур коса около пръста си. Розовите кичури ги нямаше, забеляза Катрин, заменени от наситен черен цвят с червени краища.
– Аз съм фризьорка – отговори тя.
– А, una parrucchiera – каза Софи, като написа думите. – Трябваше да се досетя. Значи ти трябва да отговориш „Sono parrucchiera“, тоест „Аз съм фризьорка“. Кой е следващият?
Хората един по един казаха на Софи професиите си. Разбира се, другите ученици имаха много по-интересен живот от Катрин. Анна, както вече знаеха, беше giornalista. Симпатичният Джордж, когото тя беше обидила, беше градинар – giardiniere. Нита и Фреди бяха студенти, Рой беше пенсиониран учител, а Джералдин беше медицинска сестра.
– Но сега се занимавам с любителски театър, за да не скучая – съобщи тя с блеснали очи. – Софи, как да кажа „Аз съм актриса“?
Докато другите хора говореха, Катрин се обливаше от горещи вълни на смущение и не можеше да се съсредоточи върху думите им. Помощ! Какво щеше да каже тя, за бога? О, аз ли? Аз съм разведена домакиня. Прекалено глупава, за да си намери работа. Кой ще ме вземе на работа?
– И накрая, Катрин – каза Софи с усмивка. – Кажи ни ти какво работиш. Che lavoro fai?
Катрин отвори устата си, копнеейки да може да каже нещо впечатляващо.
– Аз съм… – в главата ѝ изникнаха няколко съблазнителни лъжи. Аз съм акробатка, която играе на трапец. Аз съм хирург. Аз съм астронавт. Но не. Тя нямаше лицето на комарджия. Всички щяха да я помислят за луда, ако започнеше да лъже толкова откровено. – Аз съм само майка – каза накрая тя със смутен смях. – Аз… всъщност аз никога…
Джералдин се приведе напред, опитвайки се да привлече погледа ѝ.
– Най-трудната работа на света – изрече уверено тя, като я спаси от срама. – Няма такова нещо като „само“ майка.
– Съвсем правилно – съгласи се Софи. – Майка ми казва същото. Особено с дъщеря като мен… както и да е – тя си наложи да спре. – Значи ти можеш да кажеш „Sono madre“ – аз съм майка. Колко деца имаш, Катрин?
– Две – промълви Катрин, чувствайки се като пълен не­удачник. Сега Софи щеше да я попита на колко години са и тя трябваше да каже на осемнайсет, почти деветнайсет, всъщност вече не живеят вкъщи и всички щяха да разберат, че тя е някаква кротка домакиня, която запълва безцелния си живот в печене на курабийки и подрежане на чекмеджета.
– Sono madre – написа на дъската Софи. – Io ho due bambini. Нали? Аз съм майка. Имам две деца.
Лицето на Катрин пламна, докато тя повтаряше италианските думи. Тя съжали, че не спомена работата си като доброволка, вместо да се извинява за живота си. Всичко беше в подхода, напомни си тя. Пени също не работеше нищо – грижеше се за къщата, децата и кучетата, когато не играеше тенис, не обикаляше магазините и не обядваше с приятелки. Дали Пени щеше да говори по същия начин, да се срамува от себе си и да се черви? Никога. Пени щеше да ги разсмее с отговора си. Пени сигурно щеше да помоли Софи да ѝ преведе професията „купонджийка“ или да се определи като „домашен роб“ с комична многострадална физиономия. Тя не би се извинявала за живота си.
След като обсъдиха професиите си в малки групи, Софи се насочи към още по-мъчителни теми.
– Така, вече знаем, че Катрин има две деца – каза тя с усмивка. – Какви други въпроси можем да зададем на хората?
– Омъжена ли си? – предложи Рой, като вдигна ръка.
– Откъде си? – каза Анна.
– Свободен ли си? – добави Нита.
– В хода на разговора могат да изскочат всякакви добри въп­роси – отбеляза Софи. – Да започнем със семейното положение. Sei sposata? – тя написа думите на дъската. – Това означава „Омъжена ли си?“. За да кажеш „Да, омъжена съм“, трябва…
О, помощ. Това беше кошмар! Наистина ли трябваше да отговори на този въпрос? Не, аз не съм омъжена. Съпругът ми ме остави. Явно никога не ме е обичал. Да, нося халка на ръката, но сега се оказва, че целият ми брак е бил някакъв фарс!
Катрин се изправи рязко. Тя не искаше да го прави, но краката ѝ изведнъж избутаха стола назад и тя стана права.
– Аз отивам до тоалетната – излъга тя и се устреми към вратата.
– О – възкликна учудено Софи. – Почивката е след десет минути…
Катрин не спря.
– Веднага се връщам – извика през рамо тя и излезе.
В коридора се облегна на студената стена и обхвана главата си с ръце. Какво би направила Пени, запита се отчаяно тя. Нейната приятелка сигурно щеше да обърне на шега въпроса „Омъжена ли си?“ в своя типичен стил. „Как се казва на италиански пълен негодник?“, би попитала тя, разсмивайки всички с онзи драматичен поглед към небето. Дори можеше да им покаже лъскавия нов годежен пръстен. „Как се казва на италиански за трети път ми излезе късметът?“, би попитала тя, вдигайки безименния си пръст.
Катрин обаче не можеше да направи това. Пени беше Пени, а Катрин беше Катрин, двете бяха направени от различно тесто. Тя трябваше да се върне в стаята и да приеме съдбата си. Дори не беше длъжна да казва истината на глупавия въпрос „Омъжена ли си?“. Какво ги интересуваше Софи и другите? Тя можеше да каже весело, „Да, омъжена съм“, без да навлиза в неудобни подробности.
Действай, каза си тя яростно и отвори вратата на класната стая.
– Съжалявам – промълви тя, като седна на мястото си. – Трябваше да си издухам носа.
– Няма проблем. И така, Катрин, sei sposata?
Катрин стисна ръцете си под чина и се помъчи да запази самообладание.
– Si – изрече тя през стиснати зъби, четейки думите на дъската. – Si, sono sposata. Да, омъжена съм.
Само ако знаеха.
– Brava! – каза  Софи. – А сега да направим кратка почивка. Моля ви да сте тук след десет минути.