Откъс от "Другата ръка" от Крис Клийв

Откъс от романа "Другата ръка" от Крис Клийв (издателство ICU). Повече за книгата вижте тук.

* * *
Е, аз съм бежанка и се чувствам ужасно самотна. Имам ли вина, че не приличам на англичанка и не говоря като ни­герийка? Кой казва, че английското момиче задължително трябва да има кожа бледа като облаците, които се стелят през летата ѝ? Кой казва, че нигерийското момиче задължи­телно трябва да говори развален английски, сякаш англий­ският ѝ се е сблъскал с нигериец от племето ибо някъде в открития космос, след което се е посипал в гърлото ѝ като давещ я дъжд, прелива през устните ѝ и я принуждава да бълва приятни историйки за ярките цветове на Африка и за вкуса на пържените банани? Не като разказвач, а като жертва, спасена от наводнение, която изхрачва колониал­ната вода от дробовете си?
Извинявайте, че научих добре езика ви. Тук съм, за да ви разкажа една истинска история. Нямам намерение да ви описвам ярките африкански багри. Аз съм прероден гражда­нин на развиващия се свят и ще ви докажа, че цветът на моя живот е сив. Ако пък вземе да се окаже, че тайничко обичам пържени банани, то нека това си остане между нас, умолявам ви да не казвате никому. Става ли?
Сутринта, когато ни пуснаха от центъра за временно настаняване, ни дадоха всичките ни вещи. Носех своите в прозрачна найлонова торбичка. Джобен английски речник „Колинс Джем“, чифт сиви чорапи, сиви гащета, английска шофьорска книжка, която не беше моя, и една размазана от съприкосновение с вода визитна картичка, която също не беше моя. Ако ви интересува, тези вещи принадлежаха на бял мъж на име Андрю О’Рурк. Запознахме се на плажа.
Тази найлонова торбичка държах в ръка, когато служи­телят ми каза да отида и да се наредя на опашката зателефона. Първото момиче на опашката беше високо и красиво. Нейната сила беше в красотата, не в приказките. Запитах се коя от двете ни е направила по-добрия избор, за да си гарантира оцеляване.
Това момиче си беше оскубало веждите, след което ги беше изрисувало с молив. Това бе направила, за да си спаси живота. Носеше морава разкроена рокля на розови звезди и месечини. Около шията си беше увила красив розов шал и беше обута с морави джапанки. Помислих си, че сигурно е прекарала доста време в бежанския център. Нали разби­рате, иска се много ровене из кошовете с дрехи, за да се сдобиеш с тоалет в тон.
По кафявите крака на момичето се виждаха множество малки бледи белези. Зачудих се дали са по цялото ѝ тяло ли са като звездите и месечините по роклята ѝ? Това ми се виждаше красиво и сега ще ви помоля да се съгласите с мен, че един белег няма как да бъде грозен. Това искат да ни внушат онези, които оставят белезите. Но ние с вас трябва да се обединим и да им се опълчим. Да се научим да откриваме красотата във всеки белег. Как ви звучи? Това ще бъде нашата тайна. Защото от мене да го знаете, върху тялото на умиращ белег не остава. Белегът означава:Оцелях.
Само да си поема дъх, и ще ви кажа няколко тъжни думи. Но трябва да ги чуете така, както се съгласихме да възприемате белезите. Тъжните думи са друг вид красота. Тъжната история означава, че разказвачката е жива. Дока­то се усетиш, на нея ще ѝ се е случило нещо красиво, нещо чудесно, и тогава ще се обърне и ще се усмихне.
Момичето с разкроената морава рокля и белезите по краката вече говореше в телефонната слушалка. Казваше: Ало, такси? Да додеш мене земеш, а? Добре. А, къде аз? Аз от Ямайка, драги, да знаеш. А? К’во? А, къде аз сега? Добре, задръж.
Вдигна длан да покрие слушалката. Обърна се към вто­рото момиче на опашката и каза: Ей, драга, как казват го туй място, къде сме сега? Обаче второто момиче само вдигна поглед към нея и сви рамене. Второто момиче беше слабичко, с тъмнокафява кожа и зелени очи като желиран бонбон, след като си изсмукал захарта, с която е поръсен,и си го вдигнал към луната да погледнеш през него. Толкова красива, че думи нямам. С жълто сари. Държеше прозрачна найлонова торбичка като моята, само че вътре нямаше нищо. В първия момент ми се видя празна, та си рекох, защо я носиш, като е празна? През найлона се виждаше сарито ѝ, все едно торбата беше пълна с лимоненожълто. Това е всичко, което е притежавала, когато са ни пуснали от Центъра.
Второто момиче ми беше познато. Веднъж бяхме наста­нени в една стая за около седмица, само че не сме разгова­ряли. Тя не говори нито думичка никакъв английски. Затова само сви рамене и се вкопчи здраво в лимоненожълтата си торба, при което момичето на телефона забоде очи в тавана точно както преди малко бе направил служителят на бюрото.
Тогава момичето на телефона се обърна към третото момиче на опашката и каза: Ами ти знаеш как вика туй мяс­то, дето бъдем тука? Обаче и третото момиче не знаеше. Стоеше си там, облечена със синя тениска и сини джинси, с бели кецове „Дънлоп Грийн Флаш“, вторачена в собстве­ната си прозрачна торбичка, пълна с писма и документи. В торбичката имаше толкова много хартия, изпонамачкана и нагъната, че момичето я придържаше с една ръка отдолу, за да не се пръсне.
И третото момиче познавах що-годе. Не беше красавица, не беше и много по приказките, но има още едно нещо, което може да те спаси от това да те върнат рано-рано у дома.
Работата беше там, че това момиче имаше официална писмена версия на историята си с гумени печати накрая, кои­то с червено мастило твърдяха: ВЯРНО С ОРИГИНАЛА. Спомням си, че веднъж тя ми разказа историята си, която гласеше нещо като: мъжете дойдоха и
изгориха селото ми
завързаха момичетата ми
изнасилиха момичетата ми
взеха момичетата ми
набиха с камшик мъжа ми
отрязаха гърдите ми
аз избягах
в гората
намерих кораб
преплувах морето
а после ме затвориха тук. Или някаква подобна история. Обърках ги вече всичките истории в онзи център. Всички момичета започваха разказите си с: мъжете дойдоха и… Всички истории завършваха с: а после ме затвориха тук. Всички истории бяха тъжни, но ние с тебе се разбрахме за тъж­ните думи. С това момиче – номер три на опашката – бе толкова натъжено от своята история, че не знаеше името на мястото, където се намираше, нито искаше да го знае. Дори не проявяваше любопитство.
 
Превод от английски: Невена Дишлиева Кръстева