Откъс от "България в потури, но с цилиндър"

Откъс от книгата на Петя Александрова "България в потури, но с цилиндър" на издателство "Хермес".

Люба Ивошевич искала не герой, а мъж в леглото си
Първата съпрога на "Вожда и учителя" все още е име, обвито в загадки

Годината е 1918-а. Една 38-годишна жена пише на съпруга си в затвора писмо, в което има такива редове: „Измъчена от сладострастни желания, аз не заспивам по цели нощи, а когато се събудя сутрин със замаяна глава, аз плача над развалините на твоето и моето щастие“. Представителките на нежния пол рядко си признават своите нужди от любов и секс, особено писмено, особено в онези времена… Тази жена обаче не само изплаква жалбата си по ласки, но търси в медицинската литература професионално обяснение, което донякъде да я утеши, че не е единствената, че не е луда: „Спасение от тая страшна галимация аз потърсих в книгата на Мюлера (Йоханес Мюлер, немски физиолог – б. а.). Там… аз намерих буквално тези думи: „Какви цветущи, жизнерадостни и деятелни натури – жени, са загинали и преждевременно увехнали само защото са влачели един безрадостен живот на полова неудовлетвореност!“.

Най-удивителното е друго – авторката на писмото признава на любимия си, че в нощните ù фантазии се появява образ на познат мъж – красив, но нискоинтелигентен и семеен. Това я тревожи и разстройва, защото тя иска да е „чиста като кристал“, но…: „мене една демонска сила ме тика към чисто физиологическа наслада с човек, стоящ много по-долу от мене!… Понякога ми се струва, че ще се умопобъркам, а понякога тъй ми иде да туря край на тези мъчения с един револверен вистрел…“. Всичко това не би било толкова впечатляващо, ако не ставаше дума за Любица Ивошевич, омъжена за Георги Димитров – емблематична за българската история личност. Нейната биография дори и днес все още е пълна с неясноти и загадки.

Първата съпруга на нашия най-виден комунистически лидер Георги Димитров винаги е споменавана с уважение като еманципирана жена, деятелка на синдикалното и женското движение у нас. Тя е героиня на два филма – „Наковалня или чук“ и „Предупреждението“ – и главен образ в романа „Люба“ на Камен Калчев. Но това, което внушават тези творби, не е реалната истина за Любица, то е грижливо „фризирано“, за да изглежда подходящо, „партийно“, затрогващо. Дори годината на раждането ù – 1880 – е станала 1882 (след смъртта ù), защото някому се е сторило неудобно, че „вождът и учителят“ се е оженил за по-възрастна от него жена. В сянка остава и фактът на нейния първи брак с Михаил Кантарджиев от Сливен, обяснимо защо. Днес изглежда нелепо, но е самата истина –
тя се развежда поради партийни разногласия.

Развод, защото единият бил „широк“, а другият – „тесен“ социалист.

До омъжването си за Георги Димитров, Любица Ивошевич е възхитителен пример за изключителна воля и целеустременост. Момиченцето, родено в едно сръбско село, остава отрано без майка и е отгледано от леля си в немотия и сирашки сълзи. На 14 години вече работи като шивачка. Това се оказва добро попадение, като се имат предвид художествените ù дарби, вкус, финес. Няколко години по-късно вече е в Белград, а след това във Виена – млада, красива, интелигентна и начетена. Пише и печата стихове, изнася беседи, учи езици. Става, покрай брат си, активна синдикалистка. Вече не е обикновена шивачка, а известна моделиерка, която търсят и предпочитат богаташките. Би могла да остане там, да си направи собствена фирма… Но не, тя заминава за България, неизвестно защо, през юли 1902 г. След кратък престой в Русе и Сливен (където се омъжва за първи път), през 1904 г. вече е в София, в ателието за фино бельо на австрийския придворен шивач С. Полицер. Именно в столицата, в един социалистически клуб, тя вижда за първи път Георги Димитров и дръзко моли своя приятелка да ги запознае. През 1906 г. те са вече семейство. Биографите на Георги Димитров единодушно потвърждават – от тях двамата тя е тази, която има образование, макар че не е ясно какво. Някои споменават, че във Виена е учила занаята в специализирано училище, други намекват, че е карала педагогически курсове в Шумен… В първите години от брака, подтиквана от неутолима жажда за повече знания, тя въвежда спартанска дисциплина в полза на самообразованието –

кара съпруга си да става в пет часа сутрин.

Не заради любовни ласки, а за да четат двамата избраните предварително книги – икономика, философия, художествена литература, поезия… А вечер го чака, за да сложи в ръцете му гимназиалните учебници по литература, история и география, тетрадките за упражнения по немски език… Тя се грижи за гардероба му с голяма прецизност – ризите, обувките, вратовръзките и папийонките му са винаги добре подбрани, костюмите се шият при един и същи моден шивач – Бахов. Двамата като двойка са много красива гледка. Кога, как и защо очарователната, енергична, умна, завидно състоятелна жена с високо самочувствие и широки културни интереси се превръща в руина…? В болник, който трудно намира сили и стимул да стане от леглото…? В човек, който често пъти говори за смъртта? Отговорите не са чак толкова дълбоко укрити. Те могат да бъдат намерени в разменените писма между двамата, публикувани неотдавна в сборника „Любов през решетките“.
Всъщност съдбата подготвя драмата отдалеч. Отначало младото семейство е принудено да живее в къщата, която приютява цялото семейство на Георги Димитров. Между Люба и останалите неминуемо се промъква хладина, враждебност, непоносимост. Особено когато Георги го няма, а той отсъства често, отдаден изцяло на своята партийна работа. Конфликтите имат за основа битови различия, но понякога избиват в открити конфликти, в които ù натякват: че е чужденка, че е по-възрастна, че не може да забременее, че е „парясница“… Зловиди им се нейната самостоятелност, интелигентност, еманципираност, дори парите, които носи вкъщи и с които всъщност подпомага цялото семейно гнездо. Тя страда и мълчи пред съпруга си, но

слабее, изпада в депресия, страда от безсъние…

Чак в 1911-а, когато той е в Белград, тя му признава в писмо как стоят нещата и той, в интерес на истината, застава на нейна страна. „Никога не съм очаквал, че може да се хвърли подобна кал върху теб, и то в нашата къща. Безподобна, ниска, отвратителна култура! С тая паплач ще скъсаме завинаги. Ти стоиш тъй високо над нас…“ След този случай те се изнасят в самостоятелно жилище на ул. „Козлодуй“ 32. И тук на 12 септември 1917 г. се случва нещо, което веднъж завинаги срива крехкото емоционално и психическо равновесие у младата чувствителна Любица: тя заварва съпруга си в семейното легло с друга жена. Една година по-късно Георги Димитров е арестуван и хвърлен в Централния софийски затвор за няколко месеца, от кореспонденцията им по това време става ясно, че времето не е заличило спомена за инцидента. Че здравословното ù състояние е тревожно – тя не може да спи, плаче непрекъснато, има нужда от неговото физическо присъствие в живота си… Почва да сънува чужди мъже и непрекъснато се пита: „Защо ти направи дотам да отида?“. Тя нарича случилото се катастрофа, чувствата си – „прекършени“, твърди, че „картината на моето нещастие“ е непрекъснато пред очите ù… Налага се да ходи по лекари, да пие лекарства, да се опитва – с повече работа и ангажименти – да заглуши гласа на мъката. „Спаси ме, мили Жорж, спаси ме! Само ти можеш да спасиш твоята Люба“, изплаква тя в писмата си. Но той не я спасява. Нито тогава, нито по-късно… Докато неговата кариера на международен политик и неговите партийни пътувания постепенно ги разделят напълно. Докато тя все повече затъва в своята болка, ревност и отчаяние. Докато той все по-открито си търси и намира любовници навсякъде в Европа, където остава по-дълго… Докато болестта напълно ù отнема разума и я повежда към ръба на покрива на хотел „Люкс“ в Москва – май 1933 г. По това време Георги Димитров лежи в затвора „Моабит“, обвинен в подпалване на Райхстага, и си пише любовни писма едновременно с три жени, на които – поотделно – е обещал брак. Когато следователят в Лайпцигския процес го разпитва за многото му „дамски“ познанства и адресите им в бележника му, Георги Димитров му отговаря с неприкрита ирония: „За разлика от вас, аз съм мъж, господин следовател!“.