Откъс от "Берлускони" от Алън Фрийдман

Откъс от биографичната книга "Берлускони" от Алън Фрийдман (ИК "Сиела").

Събитията от 11 септември ще заздравят приятелството на Бер­лускони и Буш. След тяхното бойно кръщене през лятото, насред насилието по време на европейските срещи, падането на Световния търговски център ги сближава още повече.
– Когато включих телевизора, не можех да повярвам на очите си – спомня си той. – Мислех, че гледам един от онези апокалиптични филми. Беше толкова нереалистично. Беше невероятно, невъобрази­мо. Изчаках няколко часа, преди да се обадя на Джордж Буш, но пом­ня, че се чувствах все едно е развалена някаква магия. До този момент изглеждаше, че в света царува някакъв мир. А тогава усетих, че невин­ността на света е разрушена. Всичко преди се движеше в правилната посока. Забелязваше се прогрес, съществуваше икономически растеж. Но наистина не бяхме подготвени за появяването на тази нова сила на световния тероризъм, която бе заплаха за западните демократични общества. Всичко останало се случи много бързо: во­йната в Афганистан, войната в Ирак, тероризмът на „Ал Кайда“, за­раждането на ИДИЛ. Всичко това дойде след 11 септември. Тази дата промени световната история завинаги.
Берлускони отново замлъква. Поглежда надолу към ръцете си за момент, а след това продължава. Разказва за тревожните разговори, които е имал с Буш и Тони Блеър през последвалите месеци.
– Постигнахме нещо като постоянно сътрудничество. Нямаше прекъсване. Лошите новини продължаваха да идват, а ние поддържах­ме постоянна връзка с президента Буш и с Тони Блеър, като единият от тях накратко ми обясняваше какво прави другият. Наистина комуни­кацията ни беше безспирна. Всички вътрешни проблеми в държавите, на които бяхме лидери, отидоха на заден план за известно време. Все пак се бяхме изправили пред много голям проблем, пред най-голямото ни предизвикателство. Този проблем бе насочен към целия свят, а не само към Запада. Имахме дълги дискусии за това по какъв начин да се води войната срещу тероризма. Но най-важното е, че проведохме един разговор, в който се видя, че сме на различно мнение. Това се случи, когато Съединените щати решиха да започнат война срещу Ирак.
През януари 2003 г., шестнадесет месеца след атаките срещу Све­товния търговски център, барабаните на войната започват да се чуват все по-силно. В началото на февруари злочестият Колин Пауъл се из­правя пред Съвета за сигурност на ООН и размахва стъклена епру­ветка, твърдейки, че вътре може да има чаена лъжичка антракс. Тогава става ясно, че Буш възнамерява да обяви война на Саддам Хюсеин.
– Наистина бях изключително притеснен. Бях разтревожен и ис­ках да видя дали няма да мога да променя решението на Буш. Търсех някаква алтернатива на нападението срещу Ирак. Мислех как бих могъл да пратя Саддам в изгнание, чудех се какъв е начинът да се из­бегне войната. Затова се свързах с Кадафи и започнахме да обсъжда­ме идеята той да приюти в Либия Саддам като изгнаник. Разговаряхме около шест пъти от 2002 г. до началото на 2003 г. И аз почти го бях убедил да приеме Саддам.
Берлускони трябва да се срещне с Буш на 30 януари в Белия дом. В седмиците преди посещението му във Вашингтон той провежда тре­скава телефонна дипломация.
– Това беше доста напрегнат период и Берлускони разговаря с Кадафи няколко пъти – спомня си негов близък съветник. – Буш може­ше да приеме решението с изгнанието, стига то да доведе до промяна в режима, но Берлускони не мислеше, че тази промяна ще е възможна. А Кадафи беше странен човек, непредсказуем. Той се обаждаше на Бер­лускони посред нощ, ние тичахме да открием преводач и казвахме на Кадафи, че ще му се обадим по-късно. Наистина беше доста лудо време.
Докато Силвио Берлускони се приготвя за срещата във Вашинг­тон и извива ръцете на Кадафи да приеме Саддам, Тони Блеър толкова често прелита напред и назад през Атлантическия океан, че в очите на мнозина министър-председателят на Обединеното кралство започва да прилича на официален куриер между Белия дом и континентална Европа. По-голямата част от Стария континент не се интересува от посланията на Блеър. Лидерите на Франция и Германия категорично се противопоставят на идеята за война срещу Саддам Хюсеин. Освен Блеър няколкото европейски лидери, които биха застанали на стра­ната на Буш, са испанският десен министър-председател Хосе Мария Аснар, както и лидерите на няколко току-що присъединили се към НАТО държави от Източна Европа, които просто са радостни от фак­та на присъединяването и желаят да станат членове на Европейския съюз. В Италия Берлускони се превръща в политически въжеиграч заради силната си подкрепа към Буш. Около 75% от италианските из­биратели са против идеята Италия да се присъедини към коалицията на Буш. Италианската конституция дори забранявала включване в на­падателни военни действия.
По онова време италианската общественост не знае, че Берлуско­ни все още се опитва да убеди Джордж Буш да не започва война.
– Истината е, че аз исках да спра войната – казва Берлускони, до­като се взира в своя събеседник, все едно се опитва да види ефекта от думите си. – Отидох да се видя с Буш, защото исках да изразя мнението си за Ирак, което е много просто. Това е държава, чиито граници са били нарисувани върху салфетка. Населението се състои от три различни етнически групи, които враждуват помежду си от древността. Около 65% от хората там са неграмотни. Държава от такъв тип не може да бъде управлявана от демокрация, с демократично избрано правител­ство. Там трябва да съществува режим, за предпочитане с лидер, който не е диктатор, или поне не е кръвожаден диктатор. Ирак не би могъл да функционира като демокрация. Затова исках войната да бъде избег­ната. Затова се опитвах да склоня Кадафи да приеме Саддам. Всъщ­ност Буш беше положително настроен към тази идея. Той щеше да приеме този план, ако имаше достатъчно време.