Нов албум на Ник Кейв и Бед Сийдс

Може би е само усещане, че нещо липсва. Някаква неясна празнота. Нещо като да си лежиш вечер в леглото и да не можеш да заспиш от мистериозното натрапчиво желание за повече строфи от Уолъс Стивънс, които да успокоят възбудата ти. Може би е внезапното желание да чуеш думи като „шизоид” или „просвам се” в поп музиката вместо обичайните галактики от слънца и луни или непреодолимата жажда да слушаш песни, които поставят призраците на Мерлин Монро, Валери Соланас и Хари Худини в интересни нови пози. Или просто, съвсем истинктивно имаш нужда от нов албум на Ник Кейв и Бед Сийдс – на кой друг можеш да разчиташ в дни като днешните?

Да намират нови начини да бъдат Бед Сийдс е продължаваща мисия за Ник Кейв и компания и за последните две години този непрекъснато усложняващ се куест набира интоксикиращо темпо. Последно се представиха на публиката зад маската на проекта Grinderman, нонсенс рокенрол извинението за “аре, долу в мазето и да повикаме”. А сега Ник Кейв и момчетата са скочили на копчето право назад към интелектуално-сутеньорския костюм със своя 14 албум, Dig, Lazarus, Dig!!!

“Кръвоизлив от думи и идеи,” така самият мистър Кейв описва проекта, който идва след великолепния Abattoir Blues / The Lyre of Orpheus от 2004. “Grinderman беше умишлено свободен и идеята беше доста проста,” обяснява той. “С Dig, Lazarus, Dig!!! си позволихме да се разпрострем още повече.”

Това не е подценяване. Dig, Lazarus, Dig!!! е неуловим, нееднозначен и – какво по дяволите – неистински, зашеметяващ разказ, който разгръща Западната цивилизация от Омир до Фройд, от Библията до Бийтълс, в ролите – нови митични герои, осеяни по целия път. Малката Джини и зловещия Мистър Сендмен, вплетени в мрачен танц в парчето Today’s Lesson, струя сексуална политика, натъпкана в мръснишка рокенрол басня; блуждаещите духове в Albert Goes West, които мощно вилнеят в психопатични епизоди и долни кръчми; докато горкият Лазар се оказва сам и изгубен още в заглавния трак, силно зип-нал чудесата на Новия завет, викторианския спиритуализъм и нюйоркското декадентство. После идва пиротехническият гуляй We Call Upon The Author (To Explain), който фино и леко самоиронично поставя Кейв в ролята на Автора, който предизвиква Бог, иска му отчет и насажда литературна война („Буковски е нещастник! Беримън е пич!!!/“Bukowski was a jerk! Berryman was best!!!”) на фона на неустоим бийт.

Dig, Lazarus, Dig!!! – пунктуацията е още една подигравка към лингвистичните тъпанари – е записан от Кейв, Мик Харви, Уорън Елис, Мартин Кейси, Джим Склавънъс, Томас Уидлър, Джеймс Джонстън и Конуей Севидж в студио Арк, Лондон. То е собственост на Тери Бритън, човекът зад хита на Тина Търнър What’s Love Got To Do With It? Докато нещата са в процес, отговорът е „не много”; вместо това Dig, Lazarus, Dig!!! отчасти е резултат на желанието на Кейв да избяга от своето търсене на „класическата любовна песен” и да се впусне в изследване на по-абстрактни емоционални територии. Пианото отново е върнато в своята обичайна норма, бандата най-грижливо следи за онези прекалено приятни акорди, твърде очевидно прочувствени. На тяхно място идват лупове и неподвижност, текстурални дисторжъни, провлачена атмосфера. На места във вокалите има безстрастен въздух в контраст на бясна енергия или изродската емоция, често свързвана с Кейв. Подход, повлиян от скорошната работа по саундтраци, включително за филма на Андрю Доминик „Убийството на Джеси Джеймс от страхливеца Робърт Форд”.

“Много е гадно след тъжна сцена във филм да чуеш сълзливи цигулки,” разказва Кейв. „Мисля, че ние търсехме малко по-гляма музикална неутралност. Стоманена манипулация. Музика, която изисква повече време за възприемане преди бомбата да гръмне.”
Асоциативна, фина и изключително завладяваща музика, завет за сериозността на проекта да намери нови начини да се развива напред, с начало през 1984, от когато е първият пост-рожденденско-парти запис – From Her To Eternity. Въпреки че все пак започва като ревизия на стар сценарий – желанието за силно акустичен албум, родило се през 1992 с Henry’s Dream.

“Това, което исках да направя с Henry’s Dream, беше да запиша абсолютно дрезгав акустичен албум, в който всички трещят и не звучи електронно,” спомня си Кейв.   „Поради една или друга причина така и не го постигнахме и си стана рок албум. Така че сега исках да опитам пак с този албум – но всъщност пак се получи албум с доста електричество вътре. Но има странно красива пропаст между основите на този албум, които са акустичните китари, баса и барабаните и този високи изкривен звуков дисонанс върху тях. Уорън създаде някакви наистина невероятни неща за този албум… направо удивителни.”

А между всичките тези плоскости има място и за разказите и проповедите на Кейв за човешката природа. Да, въпреки бягството от „класическата любовна песен”, има поне една, която не може да се спаси от определението – Jesus Of The Moon, великолепна балада, която може да стои редом до Into My Arms и The Ship Song. “Просто не можех да я изхвърля в коша,” свива рамене Кейв. От друга страна, въпреки всичко тя не е за някакви важни жестове и бурни страсти, а за онези колебливи, неясни състояния, които рядко намират своето място в по-острия рокенрол: апатия и обърканост, самовнушения, водещи до депресия, зацикляне и психосексуална обремененост. Идва Moonland, нечия лична ядрена зима; Night Of The Lotus Eaters, където глобалният хаос се процежда въпреки филтрите и преградите на собственото ти самодоволство; мъжкарските самозаблуди в Hold On To Yourself; мъртвешкото парти в More News From Nowhere, населено с демони и осъзнаването на собствената ти тленност. Dig, Lazarus, Dig!!! изважда на повръхността и на показ цялото душевно ровичкане, бандата води слушателя из онези несигурности и обърканости, дори и когато играта загрубява. Трудно можем да си представим по-добър пътеводител в този нелогичен и смущаващ свят – и добрата новина е, че няма нужда да се оглеждаме повече.

„Искам да направя толкова албуми, колкото е възможно въобще. Искам да напиша страшно много песни,” разказва Кейв. „Това е най-важното. Писането на песни ме прави щастлив, държи ме в час и ме зарежда. Ако знам, че мога да пиша парчета, значи абсолютно всичко е наред. ”