Ново от Джо Абъркромби – Краля на фентъзито

На 23 юни излиза "Внезапни завършеци" от автора на трилогията "Първият закон" Джо Абъркромби.

"Внезапни завършеци" (превод: Васил Велчев, 308 стр., цена: 18 лв.) ни връща към света на Логън Деветопръстия, инквизитор Глокта и всички онези колоритни и многопластови герои, населяващи трилогията "Първият закон". Ще оправдае ли полковник Глокта репутацията си на най-изтъкнат фехтовач и фукльо в Съюза? Колко трудно може да бъде да задигнеш нещо от Лисичия клан, когато се казваш Гушата и разполагаш с банда първокласни главорези? Кой ще спечели от новата схватка между северняците и южняците? Абъркромби за пореден път развихря въображението си и някак успява да ни внуши, че "трябва да извличаме най-доброто от онова, което животът предлага".

Джо Абъркромби е роден през 1974 г., завършва Кралското училище в Ланкастър и психология в Манчестърския университет. Името му отдавна е синоним на храбър език, ярки герои и пълнокръвни сюжети. Неизтощимото въображение и богатството на световете, които Абъркромби изгражда, отрежда на произведенията му място сред най-добрите образци във фентъзи жанра. Благодарение на "Колибри" българската публика вече познава епичната трилогия "Първият закон", чутовния екшън  "Герои" и съвършената жанрова провокация "Червена страна". "Внезапни завършеци" разказва тринайсет истории, които няма да ви оставят да си поемете дъх.

Предлагаме откъс от книгата:

Джо Абъркромби – "Внезапни завършеци"

Истории от света на първия закон

КРАСИВ НЕГОДНИК

Кадир, пролетта на 566 г.

–Да! – изпищя Салем Рюз, интендант на Първи полк на Негово кралско величество. – Прати ги в ада!
Адът бе мястото, където полковник Глокта винаги изпращаше противниците си, независимо дали на дуел, на бойното поле или в далеч по-свирепия контекст на различни социални ангажименти.

Тримата му злочести спаринг-партньори се влачеха безрезултатно след него, както правеха съпрузите рогоносци, пренебрегнатите кредитори и отхвърлените съдружници, когато минаваше покрай тях. Глокта се подсмихна, докато танцуваше около мъжете, оправдавайки напълно репутацията си на най-изтъкнат фехтовач и фукльо в Съюза. Той подскачаше и дебнеше, отскачаше внезапно и се перчеше, чевръст като муха, непредсказуем като пеперуда и когато пожелаеше, отмъстителен като обидена оса.
– Дайте си малко зор! – извика той, след като избегна поредното несръчно мушване, и шибна здраво по задника противника си, което накара тълпата да се разтресе от подигравателен смях.
– Добро представление! – извика лорд-маршал Варуз, който се поклащаше от удоволствие в сгъваемия си походен стол.
– Адски добро представление! – отсече полковник Крой, който стоеше от дясната му страна.
– Отлична работа! – засмя се полковник Паулдър, застанал отляво; двамата се състезаваха кой ще се съгласява по-често с командира им, като че ли не съществуваше по-благородно занимание от унижаването на трима новобранци, които досега едва ли бяха държали саби в ръцете си.

Салем Рюз, с видима наслада и прикрит срам, също надаваше одобрителни викове, но погледът му се плъзваше от време на време встрани от зрелищната и същевременно противна демонстрация. Към долината и най-окаяния пример за военен безпорядък, който се разкриваше в нея.

Докато командирите се припичаха на билото – наливаха се с вино, аплодираха самовлюбеното парадиране на Глокта, наслаждаваха се на безценния лукс да почувстват полъха на вятъра – долу, на горещия като пещ терен, скрит отчасти под задавящ облак прах, напредваше с мъка по-голямата част от армията на Съюза.

Цял ден им беше необходим, за да прекарат войниците, конете и разпадащите се каруци, натоварени с провизии, през тесния мост, под който подигравателно бълбукаше водата на дълбокия поток. Сега мъжете по-скоро се влачеха като сомнамбули на отделни групички, отколкото маршируваха в строй. Отдавна вече нямаше и намек за пътища и всякакво подобие на ред, дисциплина или морал беше далечен спомен; червените униформи, полираните нагръдници и клюмналите златни щандарти бяха придобили вездесъщия бежов цвят на изсъхналата под слънцето гуркулска прах.

Рюз пъхна пръст под якичката си и се опита да разхлади потния си врат, като за пореден път се запита дали някой не трябва да положи повече усилия, за да внесе ред в хаоса долу. Изобщо нямаше да е добре, ако гуркулите се появяха точно сега, нали? А те имаха навика да се появяват в най-неподходящия момент.

Но Рюз беше просто един интендант. Сред офицерите на Първи полк се смяташе за най-нисшия и никой не си правеше труда да скрива този факт, дори самият той. Затова просто сви рамене и реши – както често досега – че това просто е проблем на някой друг, и погледът му отново бе привлечен, сякаш от магнит, към безподобния атлетизъм на полковник Глокта.

Несъмнено мъжът щеше да изглежда великолепно на портрет, но всъщност начинът, по който заемаше поза, начинът, по който се ухилваше, подсмихваше се презрително или повдигаше подигравателно вежда, начинът, по който се движеше, го отличаваше от останалите. Той притежаваше равновесието на танцьор, стойката на герой, силата на борец, бързината на змия.

Преди две лета, в далеч по-цивилизованата среда на Адуа, Рюз беше наблюдавал как Глокта печели Турнира, без да допусне дори едно докосване. Беше го гледал от евтините места, разбира се, толкова високо над арената, че фехтовачите изглеждаха съвсем дребнички, но въпреки това сърцето му се разтуптяваше, а ръцете потрепваха едновременно с техните движения. Това, че наблюдаваше идола си толкова отблизо, единствено увеличаваше възхищението му. Всъщност то отдавна бе надминало онази точка, която някой благоразумен ценител би нарекъл любов. Но същевременно към възхищението му се беше прибавила и горчива, злостна и грижливо прикривана омраза. Глокта имаше всичко, а онова, което му липсваше, никой не можеше да му попречи да си го вземе. Жените го обожаваха, мъжете му завиждаха. Всъщност жените му и завиждаха, а мъжете го и обожаваха. Човек би си помислил, че при всичкия този късмет, който се сипеше върху него, той би трябвало да е най-приятният човек на света. Но Глокта бе абсолютен негодник. Красив, злобен, изкусен, ужасен негодник, едновременно най-добрият и най-злият човек в Съюза. Същинска кула от егоцентрично себелюбие. Недостъпна крепост от арогантност. Способностите му бяха превъзхождани единствено от вярата в собствените му способности. Останалите хора бяха просто пионки, с които да играе, точки, които да печели, парчета от великолепна жива картина, в която той стоеше в центъра. Глокта представляваше истинско торнадо от мерзост, което оставяше след себе си небрежна пътека от стъпкани приятелства, унищожени кариери и съсипани репутации.

Егото му беше толкова могъщо, че се излъчваше като странна светлина и деформираше личностите на всички около него, превръщайки ги в почти същите негодници. По-висшестоящите се превръщаха в лицемерни съучастници. По-вещите отстъпваха пред невежеството му. Свестните мъже деградираха до лигави подмазвачи. Здравомислещите жени – до кискащи се нищожества.

Веднъж Рюз беше чул, че от най-ревностните последователи на гуркулската религия се очакваше да отидат на поклонение в Саркант. По същия начин от най-ревностните негодници можеше да се очаква да отидат на поклонение при Глокта. Мерзавците се сбираха около него като мравки около полуизяден сладкиш. Беше се сдобил с непрекъснато обновяващ се тесен кръг от негодници, вероломна компания, самовъзвеличаващ се антураж. Негодниците се носеха след него като опашка на комета. И Рюз осъзнаваше, че не е по-добър от другите. Когато Глокта се подиграваше на някого, той се смееше заедно с останалите, изпълнен с отчаян копнеж услужливото му съдействие да бъде забелязано. Когато, неизбежно, безмилостният език на Глокта се обръщаше срещу него, той се смееше още по-силно, поласкан, че е получил дори такова внимание.
– Дай им урок! – изкрещя той, когато Глокта накара един от спаринг-партньорите си да се превие надве, след като яростно го мушна с късия си меч в корема.
Още докато крещеше, Рюз се зачуди какъв урок би трябвало да научат. Вероятно, че животът е жесток, ужасен и несправедлив.
Глокта блокира острието на мъжа с дългия си меч, в миг мушна късия в ножницата, зашлеви го през лицето с длан, повтори с опакото на ръката си и с презрително изсумтяване го отблъсна да хленчи настрани. Гражданите, които бяха дошли, за да наблюдават развитието на военните действия, пелтечеха от възхищение, а дамите, които ги придружаваха, ахкаха и махаха с ветрилата си, застанали на сянка под чергилото. Рюз стоеше, парализиран от вина и удоволствие; можеше само да си мечтае да е на мястото на човека, отнесъл шамарите.
– Рюз. 
Лейтенант Уест си проправи път до него и стъпи с прашния си ботуш върху оградата. Уест беше един от малцината под командването на Глокта, който като че ли беше имунизиран срещу деградиращото му влияние и показваше необичаен потрес от най-крайните му жестокости. Най-парадоксалното беше, че той беше и един от малцината, към които Глокта питаеше искрено уважение, въпреки нисшия му произход. Рюз го осъзнаваше и дори напълно го разбираше, но установи, че е неспособен да последва примера на Уест. Може би защото беше дебел. Или просто защото му липсваше морална смелост. Всъщност му липсваше всякакъв вид смелост.