Нови латиноамерикански заглавия

Тръгваме на пътешествие из новата латиноамериканска литература, на което ни повежда Николай Тодоров. Той анонсира най-интересните и актуални заглавия, излезли наскоро на родния книжен пазар.

Сборникът с разкази "Огненият дъжд" на Леополдо Лугонес (ИК Унискорп).

Да подириш следи във водата

Говорейки за един свой сън, в който се среща с Леополдо Лугонес (1874–1938), Хорхе Луис Борхес завършва историята си с думите: "Сънят ми изгубва своите очертания като вода във водата".

Но дали така значимата литературна следа може наистина да се изгуби? Тогава какво се разлива и не изгубва своите очертания във водите на спомена?

Дори и когато търпи критики за естетическите си принципи или за политическите си възгледи, родоначалникът на аржентинския модернизъм Лугонес продължава да бъде считан за най-уважавания писател в страната. Отдавайки почит на своя високо образован предшественик, през 60-те годни на ХХ век Хорхе Луис Борхес му посвещава свое обширно есе (а той рядко е многословен, особено в късното си творчество) и изтъква, че цялата аржентинска национална литература след Лугонес неизменно е повлияна от последния.

Лугонес е почти непознат в България. Преведени са няколко разказа и стихотворения от творчество, което все още не е събрано, но наброява над двайсет тома от всевъзможни сфери на човешкото познание – освен прозаичните и поетичните сборници, Лугонес публикува изследвания в областта на образованието, естетиката, историята, философията, етнологията, антропологията и политологията.

С неповторимо усърдие той се стреми да покори всеки връх на познанието, без да жали време или сили, но навярно и без да спира да чувства тежестта на своето дело и съмненията на епохите. Виртуозният стих, изгладеният до съвършенство стил на прозата, способността на автора да вплете думи от всеки достъпен на хората език – всички тези достойнства се оказват недостатъчни. Лугонес не успява да се сдружи със своя читател (това отново са думи на Борхес). В името на модерния разум той се отказва дори от страстта, но това не означава, че не покорява огромни физически и духовни пространства за дълги години напред.

Сред многото достойнства на Лугонес Борхес изтъква способността му да възвеличава и едновременно с това да се надсмива над нещо. Но още в предговора към своето "въведение" към творчеството му Борхес посочва, че въпреки огромното наследство, което оставя, Леополдо Лугонес навярно умира без да успее да намери израз на това, което е искал.

Навярно ще се случи по-възрастният писател да разлее мастилница или чаша вино. Ще се случи сам да се обърне назад и да долови горчиво-сладкия вкус на неискреността. Може би ще изгуби вяра и ще спре да намира какъвто и да било смисъл в това да продължава нататък (за да перифразираме отново Борхес). Такъв навярно е случаят с Лугонес, който изтъква: "Човекът е владетел както на своя живот, така и на своята смърт". (Дори Одисей, който се отказва от безсмъртието, предложено му от ръката на Калипсо.) Лугонес се отдалечава от своите произведения, отстъпва настрана, за да види по-добре градежите си: застигнат е от самотата, но не и от забравата (умира в навечерието на Втората световна война, през 1938 г.).

* * *

Сборникът с разкази и повести "Тръстиковата флейта" от Хуана Мануела Горити (ИК Унискорп).

Между оковите на традицията и свободата

Аржентинската историчка Мария Габриела Мисрахе има право да твърди, че "преплитането на житейските и дискурсивните отношения е причина текстовете на нейната сънародничка Хуана Мануела Горити (1818–1892) да я превърнат в най-изтъкнатата аржентинска писателка на ХІХ век".

Житейските предизвикателства и битки на последната водят до сливането на история и биография, биография и фикция. Бурният личен живот свързва Горити с общественици, политици и военни – тя е съпругата на Мануел Исидро Белсу, бъдещия авторитарен президент на Боливия. Тя дейно се включва в политическите процеси и културните начинания, определили профила на латиноамериканския континент. Неин идеал обаче са не просто личната свобода или правата на жените, а тези на всеки индивид в обществото. Писателката се бори за независимостта на човека като цяло – независимост духовна и политическа, – като се включва дейно в социалните преобразования на Аржентина, Боливия и Перу. Тя участва в различни периодични издания, организира вечерни събирания за интелектуалците от градовете, където живее, като едновременно с това години наред поддържа кореспонденция с тях. В зората на испаноамериканския модернизъм тя не само е част от литературния пантеон на континента, а активно съдейства за неговото изграждане. Американската изследователка Франсин Масиело проникновено отбелязва, че текстовете на Горити "изследват пътища, по които да навлязат в съвременното историческо движение с разбирането, че паметта и прогресът не остават неподвижни".

В своя дневник "Интимното" (издаден посмъртно от сина ѝ) Горити отбелязва: "Няма нищо по-безпощадно към една жена от нейния пол". Моделът на романтизма бива натурализиран – сега той вече е завършен с мотиви от аржентинската митология и става част от модерността. Личи онази последна крачка, която се изминава от литературата като чисто въображаемо построение до литературата като самостоятелна реалност. В последните дни на живота си писателката се опитва да размишлява за съществуванието, да "допише живота си", но се чувства толкова зле, че нарича себе си "пленница на гроба" и остава безсилна да изрази с думи смъртта си. Човекът на перото се е превърнал в логос, а светът се превежда и пресъздава в друг свят, в който неизменно се намира и мълчание.

* * *

Сборникът с избрани разкази, повести и стихотворения в проза "Лятото на Пиеро" на Рикардо Гуиралдес (ИК Гутенберг).

Във владението на Гуиралдес 

На Оливерио Гирондо, поет пешеходец

… Рикардо, сън, изгрял по протежение
(реалност ти си, аз съм отражение)
на огледало, на Кинтана с нас си,

говориш, вече мъртъв и вълшебен,
поле открито вчера взе със мене
и кончета – зората ни накваси.

Из стихотворението
"Рикардо Гуиралдес"
от Хорхе Луис Борхес

Един от най-правдивите портрети на изтъкнатия аржентински писател – и съратник на Хорхе Луис Борхес – Рикардо Гуиралдес е написан по повод на смъртта на последния от рано загиналия перуански писател Алберто Варалянос.

С някои незначителни съкращения той пише следното: "Със своето творчество и дух той принадлежи едновременно на настоящето и на бъдещето. Неговата гибел подсказва липса, а не смърт. В американската литература има достатъчно много умрели – литературно и художествено. … Нека се отнесем към починалите с почит, прослава и уважение … Китарите от пампата засвириха траурно. Гуиралдес е само един човек, който не присъства тук. … Не обещание, а само реалност различна, многообразна. Когато символизмът се втренчваше, той обърна очи към простора на пампата – към своето си. Със "Стъклената хлопка" и "Разкази за смърт и кръв" бе подранил.

Заради това аржентинската младеж го нарече "предвестник". В романите създаде персонажи, обнови употребата на разказвателната техника. Не се отнесе небрежно нито към историята, нито към социологията: неговите романи са изцяло в художествената реалност. Освен че бе художник, носеше в себе си и естетското. В неговото творчество се обединяват също народното и ритуалното – със страст, земя и вятър. Неговата любов към Аржентина не го принуди да загуби пътищата към континенталното: ШАЙМАКА. Есеист и поет на всяка страница, във всяка тишина, която влагаше чрез паузи. Той не се съобрази със старото и достигна до новото посредством усъвършенстване. Не беше парвеню или невежа, който –опитвайки във времето на своята младост – често се бунтува. Нито сноб, нито невежа. Пътешественик през континенти и литературни култури с едно източно усещане за живота. … Като израз на артистична воля – основа "ПРОА". Пребори се – със замаха на изтъкната личност – срещу изградената посредственост на управляващото мнозинство. Направи така, че да задухат нови ветрове в нищожната величественост на Аржентина.

Обаче повече от самата полемика го съблазни творчеството. Речта бе неговата грижа. Допринесе за обогатяването на бъдещия език на Америките с народни изрази. Ларбо гледаше на него като на император на американското владение на езика. Беше с младите, които го възприемаха като другар. Беше младеж. … Без съмнение творчеството на Гуиралдес не е автентично американско. Това е интерпретацията на Америка от един европейски дух.

В романите си той даде своята най-добра представа за пампата, за американския град с френски дух. … Маркос Галван от "Шаймака" е един пламенен пътешественик, който обикаля из страните. Паралелно с това е и неговото съществуване – между любовта към Клара Ордонйес – случайна спътница – и образите на градчетата, народите, проходите на Андите, бреговете на Тихия океан (Чили, Перу, Еквадор, Панама, Ямайка). Пъстроцветна морска емоция в утрините, в дните и в нощите. Преминаване на проходи. Като кинолента на тропиците. … „Шаймака“ е повест за пътуване, който се разгръща до поема. Едно еротично вълнение към самия пейзаж.

Утрешната критика. Дон Рикардо ГУИРАЛДЕС: оставям го на вас, чакайки с усмивка коментарите, на тези които преди не са му обърнали внимание. Тогава вие имахте своята увереност. "Много добре – както казвах, – вярвах, че бе нещо друго заради вярата в криолската изпълненост с живот." (Превод от испански: Емил Антонов)