Николай Петков: Абстрактната живопис като критика на действителността – II-ра част

Втора част на интервюто с художника Николай Петков, в което става дума за техниката на бавната четка и комерсиалното изкуство. Първата част прочетете тук.

Какво ще кажеш за техниката на бавната четка? Откъде намираш търпението?
(Техниката „бавна четка” представлява цветни следи от четка, положени целенасочено и еднократно с движение на ръката със скорост между 5 и 9 метра в час.)

А ние откъде намираме търпението да живеем този наш живот? В състояние сме да приложим търпение, когато имаме добри намерения и цел, когато знаеш, че има смисъл. Тук смисълът е изследването, желанието да продължиш да се движиш, макар и с бавна скорост. Между другото бавната скорост не е лошо нещо. Това можем със сигурност да го кажем днес ние, като човечество, които сме опитали много по-големи скорости. Движейки се по-бавно, ти по-добре виждаш някои неща, какво се случва покрай теб. Важно е да поглеждаш настрани и това не е отклоняване от целта, напротив – свързано е с целта. В работата си прилагам също постоянство и желание.

Има ли комерсиално и некомерсиално изкуство?

Няма комерсиално или некомерсиално изкуство. Значимото изкуство винаги минава през фаза на финансово остойностяване. Това може да стане след смъртта на автора или по време на живота му, но той да не бъде най-облагодетелстваният от това. При капитализма обществото е така устроено, но и преди него – винаги, в един момент значимата творба се остойностява и финансово.  Няма значимо изкуство, което да не е остойностено финансово. Отделен е въпросът дали художникът рисува, за да продава. Моят отговор е не – 90 %  от художниците, които познавам, и от добрите художници, биха казали, че те не рисуват, за да продават или да се изхранват. Има различни отговори: някои казват, че не биха могли да живеят без да рисуват; други – че това е най-добрият начин да изразят себе си и да кажат нещо на света.

Разговорът за комерсиално и некомерсиално изкуство обикновено се счита за обида на едни художници спрямо други като упрек, че някой е комерсиален. Днес това става по-лесно, защото са изработени усъвършенствани механизми на осредняване, при което не личи как точно на художника му се заплаща дадена творба. Вече се говори за финансиране на проекти, спонсорство и всякакви и други подобни механизми.

 За мен тук въпросът не е морален. Художникът върши работа за обществото и ако е полезен, той трябва да получава възнаграждение за труда си, цената на възстановяване на работната сила. Не че иначе би могъл да заплаши, че няма да го прави, художниците не могат да направят стачка.

Не ми харесва внушението, че изкуството едва ли не трябва да се превърне в нещо като хоби. То може да е хоби, но не можеш да твърдиш, че си художник и в същото време да твърдиш, че изкуството ти е хоби. Става дума за алиби, някак си да се измъкваме да не плащаме на художниците за труда, който полагат в полза на обществото с оправданието, че така сме щели да ги обидим, защото те не били комерсиални и трябва да се хранят по някакъв друг начин.

Как ще коментираш изкуството като психотерапия и самопознание
?

Има вече такива специалности, в Националната художествена академия също има. Това са така наречените арт терапии. Ако споменем Герхард Рихтер, великият художник, който известен критик го пита в интервю каква цел иска да постигне, каква трябва да е в най-добрия случай реакцията на зрителя, когато види негова картина. В отговор Рихтер припомня думите на друг голям художник от средата на ХХ век, Марк Ротко, който казва, че иска да рисува така, че зрителят, когато види негова картина, да падне на колене пред нея и да се разридае. Забележката на критика е, че според него това е адекватното отношение към изобразителното изкуство и дали това е целта, която и Рихтер би искал да постигне. Рихтер отговаря, че в това отношение музиката е по-силна, тя може да предизвика точно този тип реакция. Тоест емоционалното въздействие е начинът, по който изкуството дава някакво познание на хората. При възприемането му, то ангажира не само способността за мислене и рационално разсъждение, но когато ангажира сетивно и емоционално зрителя. Тук е разликата между типа познание, което дава изкуството и това, което дава науката с нейните рационални принципи.

Според  други изследователи разграничението не е толкова ясно, колкото изглежда на пръв поглед, защото се оказва, че в голямата наука, в нейните най-напредничавите и прогресивни форми също има много естетически елементи и голяма роля играе въображението и интуицията, както е при изкуството. Въпрос е на фокус, на разлика във вида задачи, които едната или другата си поставят. Става дума за познание за света, опит да разберем света и себе си в него и понеже светът се променя затова модерните художници казват, че изкуството също трябва да се променя.

Това връща разговорът ни към последната ми излобжа „Фигура-фон”. Това е вид отношение, с което всеки художник живописец се обучава да работи с него. Как отношението между фигура и фон да бъде постигнато в дадена картина, за да се получи определен начин на въздействие. Въпросът е, че при изкуството, което наричаме класическо – на Ренесанса, Барока, Романтизма до Импресионизма и модерното изкуство, отношението фигура-фон в картината е било предварително дадено, предопределено, зрителят го е приемал наготово.

От модерното изкуство насам, модерната живопис, особено абстрактната, променя тази ситуация. Особено в някои течения на абстрактната живопис едно от основните неща, с които изображението работи върху зрителя е, той да се включи в играта, да започне да разсъждава кое е фигура и фон, център и периферия, важно и неважно. По естествен начин стигам до това, че картината в живописта е вид метафора, тя не говори само за себе си, а се опитва да ти казва и нещо за теб, по-точно доброто модерно изкуство задава въпроси, а зрителят сам намира отговорите.

Аз съм от художниците, чиято цел е да направят картините, да го кажа меко „поносими за окото”, е да може спокойно да се развие това мислене. Ако можеш да подтикнеш зрителя да мисли в определена посока, е много добре, но това е само началният тласък. Е, слагаш коварно вътре някакви ограничениия, защото не би било редно, а и няма смисъл една картина да означава абсолютно всичко, тя трябва да води в някаква посока, защото изразява определено отношение на автора. Основната работа я върши след това зрителят и би трябвало да му е приятно.

Това е другата ценност на живописната картина за разлика от новите медии, например, колегите, които се изразяват чрез видео, пърформанс, творби, които се развиват във времето или които съществуват само в един момент и след това съществуват само като разкази и документация. Живописната картина остава като предмет, който е бил направен в определен момент, определено време и от определен човек, тя не се променя с времето, след като е направена или поне се променя минимално – стареейки. Тя помага на човека да види как той се променя с годините, защото една картина не е една и съща всеки път, когято я виждаш, защото всеки път ти пристъпваш различен към нея, тъй като човекът се променя. Точно по този начин картината би трябвало да работи като инструмент за самопознание.