Неделчо Нанев – Творецът трябва да има будна гражданска съвест

Неделчо Нанев е художник, режисьор и оператор, изключително талантлив творец, човек с впечатляваща ерудиция, той е обаятелен и увлекателен събеседник, когото можеш да слушаш с часове.

Роден е през 1930 г. В с. Стряма, Пловдивско. В детството си има и други мечти, но рисуването е истинската му страст и на тази своя мечта той се отдава напълно. През 1949 г. го приемат в Художествената академия в София, специалност "Сценография и живопис". Негови преподаватели са проф. Иван Пенков и Ненко Балкански. Завършва Висшия държавен институт по кинематография във Москва през 1957 г. като художник на филми. През 1956 г. прави първия игрален филм – дипломната си работа, в който работи като художник. Това е "В  тиха вечер" по Емилиян Станев. Борис Шаралиев отива в Москва, предлага му да направят лентата съвместно и двамата пристигат в България. Във филма е и първата главна роля на прекрасната Невена Коканова.

Известен е сред художниците и в киносредите – майстор на четката, професионалист във филмовото изкуство. Работи като художник на игралните филми "Любимец 13", "Крадецът на праскови", "Бъди щастлива, Ани", "В тиха вечер", "Първият куриер", "Иван Шишман", като художник и оператор на игралния филм "Невероятна история" по Радой Ралин, като режисьор и оператор на 52 документални (от които 48 изкуствоведски) филма.  Неделчо Нанев преценява себе си като творец, който е успял да разграничи художника от филмовия деец. Увлечението по едната професия не е успяло да асимилира и погълне втората, а те взаимно са се допълвали и развивали. Никога, дори и работейки в киното, той не е преставал да рисува. Участвал е в международни изложби в Судан, Алжир, Франция, Полша, Германия, Нигерия, Русия. Има няколко самостоятелни изложби и в България.

Срещам се с г-н Неделчо Нанев в тихо кафене в с. Черноморец, специално за да даде интервю за читателите на "Кафене.бг".

Кога решихте, че рисуването е Ваша съдба?
Винаги съм го знаел – още от дете мечтаех да стана художник. От малък съм започнал да рисувам и досега не съм спрял. Запазил съм един тъжен спомен от детството ми. Тогава се увличах от музиката, много исках да имам цигулка и постоянно говорех за това на баща си. Една вечер той дойде и ми донесе някаква стара китара, с която някой му услужил, за да свиря на нея. Това са много фини емоционални страници от човешкия живот – да искаш да купиш цигулка на детето си – а да нямаш пари. Преодолях влечението си към музиката, защото много обичах да рисувам. Това и предопредели моят професионален избор. На 13 години останах без баща, беше много трудно време, но завърших гимназия в Пловдив. На 18 години, след завършването, станах учител по рисуване и география в родното си село Стряма. Работих само една година и реших да кандидатствам в Художествената академия. Още си спомням как тогава майка ми се тревожеше за мен, а аз, за да я успокоя, й обещавах, че като завърша ще се върна и ще стана художник на декори в Пловдивския театър. Дали ми е вярвала – не знам, но тогава смятах да направя точно това, за да съм по-близо до нея. Но не успях – това е моят дълг към нея. Затова през 1994 г. отидох в родното си село и си построих малка къщичка с ателие, но точно там, на мястото, където моята майка ме е родила. Това е един много силен сантиментален порив. През 2003 г. изложих свои картини в Градската галерия в Пловдив, като вложих в това един дълбок емоционален мотив – посветих изложбата на своята майка. Един от нейните портрети впоследствие подарих на галерията.

Как се озовахте в Москва в Института по кинематография
?
През 1947 г. за Москва замина една група млади, амбициозни хора, решили да изучават майсторството на филмовото изкуство. Някои от тях, мои приятели, засилиха интереса ми към сценографията. За тях, първите, които поставиха основите на българското кино, през 1986/87 г. аз направих документалния филм "Първите от ВГИК (Всесоюзный госсударственный институт кинематографии)"  През 1952 г. реших да тръгна по техния път и се озовах в Москва, в най-големия институт за киноизкуство. Дипломирах се като художник в киното през 1957 г. Мои прекрасни учители през годините са били проф. Шагал, проф. Дубровски-Ешке и проф. Шпинел. Оттогава ми остана и едно чудесно приятелство с известния руски артист Алексей Баталов, който много харесваше пейзажите, които рисувах през свободното си време, също и Сергей Русаков – художник на известното детско филмче "Ну, погоди".

Лесно ли се съчетават професията на режисьор и оператор с емоционалната душевност на художника
?
Винаги съм се стремил едната ми работа да не пречи на другата. Разграничавах се от художника в мен, когато правехме филм, подготвяха декори или особено, когато се снимаше. Но дойдеше ли време за почивка, грабвах платната, боите и се качвах на баира да рисувам пейзажи. През 1968 г. снимахме в Копривщица българо-американски филм, работех в него като художник. Природата там е великолепна, божествена. Бях си приготвил едно платно 1.80/ 2.00 метра. Сутрин рано или след снимките отивах на един връх над града и рисувах. Когато завърших картината през есента, тя сякаш беше събрала цялата живописна палитра на района. Нарекох я "Над Копривщица". Представих я по-късно на обща изложба в София. В момента тази картина е в сградата на Народното събрание. Така съм рисувал и една част от моите миниатюрни пейзажи – през свободното между филмите време.

Какво оставяте от себе си в картината?
Много. Влагам мислите си, чувствата, които искам и другите да усетят. Всяка картина е едно послание, нещо, което искаш да разкажеш не с думи, а с четка. Ето, например "Панахида за брястовете" – това бяха толкова величествени дървета. Никой не взе мерки да бъдат спасени, из цяла България изсъхнаха цели гори. Когато с мой приятел отидохме и видяхме опустошената брястова гора край Кремиковци, не можех да подмина темата. Сухи, оголени клони като протегнати нагоре ръце за помощ. Тъжно и трагично. Реших да ги нарисувам, да дам гласност на един проблем. Картините от тази моя поредица рисувах в особено тежък момент от живота ми. Може би част от личната драма, която изживявах, вложих и в тези акварели. Надявах се на откриването на изложбата да бъдем двамата със съпругата ми, но тя не успя да я види.

Бил сте преподавател в Института по изобразителни изкуства в Алжир и в Художествената академия в София – разкажете ни за преподавателската си дейнос
т.
В Алжирския институт по изкуствата бях преподавател през периода 1971 – 1974 г. Съпругата ми замина да работи в Алжир като медицинска сестра, след нея отидох и аз. За първите три месеца престой в Алжир, изпълнен с впечатления от различната от България страна, аз нарисувах 70 картини маслена живопис – пейзажи от столицата им и близките местности. Със съдействието на председателя на Съюза на Алжирските художници, който впоследствие стана мой добър приятел, направих изложба "Алжир –земя и хора". Присъствайки на моята изложба, тогавашния алжирски министър на културата ме покани да преподавам живопис и рисуване на алжирските студенти. Започнах работа с огромно удоволствие. Имах много добри студенти, но повечето бяха бедни момчета, които трудно успяваха да си купят бои. Затова наблягах на преподаване на цветовете. Те отлично овладяваха уменията от трите основни цвята да получат цялата богата палитра на цветове и нюанси и с лекота да ги ползват за картините си.

През 1974 г. се завърнахме в България. Явих се на конкурс и започнах работа като преподавател в Художествената академия в София последователно по рисуване, живопис и цветознание. Години наред, до 1991 година, преподавах на студентите науката за цветовете и техниките на полагането им. Някои от тях, вече реализирали се в живота, продължават да ме търсят като консултант, когато имат нужда от мнение. Стремял съм се като преподавател да вдъхвам увереност на студентите си, особено на талантливите, че са добри и можещи. Много е важно за един млад човек да го подкрепиш и поощриш, а сгреши ли – да намериш най-тактичния начин да покажеш грешките, без да го нараняваш като личност.

Вие сте рисували и много картини от Сахара. С какво ви плени пустинята?
Сахара остана много горещ за сърцето ми спомен – загадъчна, привличаща и дива. Тръгваш, навлизаш из нея и не знаеш дали ще се прибереш обратно.  Изпълва те с неустоимо желание отново да отидеш, да бродиш в пясъците, приличащи на дъното на море, да рисуваш без почивка. Имам хиляди рисунки от Сахара. Това беше незабравим  за мен отрязък от време.  Пясъците на Сахара ме подтикнаха да експериментирам след години и да направя изложба от картини на пясъчна основа. Три от тях сега са в Националната галерия, две – в Градската галерия в София, в други галерии.

Сега пишете книга по цветознание – какво искате да кажете в нея?
Това е книга за трите цвята, предназначена основно за студенти, но и не само за тях. Все още не съм я довършил, сериозни проблеми ме възпрепятстваха за това. Още от времето като студент в Москва, темата за цветовете и техните съчетания дълбоко ме е вълнувала, многократно сме я обсъждали. В книгата съм обобщил всичко най- важно от теорията относно светлинните и пигментните  цветове и тяхното сливане. И всичко относно богатството на палитрата от цветове. Овладяването на допълнителните цветове създава условия за една сложна живопис. Когато рисуваш картина с готови бои, тя изглежда бедна, постна. Колкото повече цветове добавяш, за да получиш определени нюанси, толкова по-богата и колоритна е творбата ти. А това го можеш, само ако си запознат добре с цветознанието.

Какво е мястото на филмовата дейност във Вашия живот
?
Огромно.  Макар винаги да съм поставял на преден план художника в себе си, киното беляза своя отпечатък върху мен. Чрез него създадох трайни, ценни приятелства и познанства с изключителни хора. Не бих могъл да изброя всичките: Георги Попов, Апостол Карамитев, Рангел Вълчанов, Невена Коканова и съпруга й Любомир Шарланджиев, Владимир Янчев, Въло Радев, Радой Ралин, Гинка Станчева, Борислав Шаралиев, Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Григор Вачков, Бончо Карастоянов. Всеки от тях ме е обогатил с нещо ценно от себе си. Освен като художник в игралното кино, като режисьор съм създал 52 документални филма, от които 48 изкуствоведски – свързани с българската изобразителна култура, разкриващи таланта и творчеството на знаменити български художници. Документалното кино е един дълъг и плодотворен период от творческата ми дейност, снимал съм филми за исторически забележителности, събития, известни личности.

Какво планирате оттук нататък?
В личен план – малко почивка. Имам намерение да отида за малко до моето родно село Стряма и Пловдив, оттам – до София. Подготвям колекция от темата "Алжир", ще я нарека "Спомен за Сахара". Имам покана от председателя на Съюза на Алжирските художници да отида отново и смятам да го направя. Творческите ми планове за изложби са свързани с есента. Поканен съм в Градската библиотека "Иван Вазов" в гр. Пловдив да представя "Панахида за брястовете". На 8 юли 2009 г. колекцията, която избра Олга Петрова от пловдивската галерия "Аспект" и нарекохме "От ателието на художника", ще бъде представена и в гр. Хасково в Градската галерия. Предстои ми и друга представителна изложба на миниатюрната живопис.

Какво бихте пожелали на читателите на "Кафене.бг" и на всички почитатели на Вашето изкуство?
Преди всичко им желая здраве и будна съвест! Будната съвест предопределя изграждането на будно гражданско общество, в каквото толкова ни е необходимо да се превърнем. Такова гражданско общество, съзряло духовно, ще даде своето и за развитието на културата – театри, кино, концерти, изложби – всички онези културни форми, от които хората имат потребност.

* * *

Прочетете още:
Неделчо Нанев – киното е другата му любов
Картините на Неделчо Нанев
Деликатната живопис на Неделчо Нанев
Неделчо Нанев откри изложба в памет на своята съпруга