Напразни ли са усилията на любовта – 6

"Защо големите любовни истории нямат щастлив край?" – с този въпрос Театър "София" и Kafene.bg ви подканяме да станете адвокати на любовта. Започваме да публкуваме някои от най-интересните писма от конкурса "Спечели покана за двама за "Напразни усилия на любовта" в Театър "София".

Очакване

Откакто се помнеше, синеоката дребничка Бела все очакваше нещо. Като дете не очакваше Дядо Коледа, защото беше наясно, че не може да се довери на човек, който се провира през комините. Беше запомнила от баща си: „Човек с чисто сърце влиза през парадния вход!” Но пък Бела очакваше баща си. Късно вечер или след тридневна командировка, която майка ѝ незнайно защо наричаше със звучната думичка „запой”. Три дни, които ѝ се струваха по-дълги от всякакви разстояния между небето и земята, между Коледа и Великден, между козунаците и тиквениците на баба.

Когато порасна и усети, че вече се превръща от дете в жена, Бела продължи да очаква. Вече не баща си – стана ѝ ясно, че няма защо, след като го видя с една руса жена, която много приличаше на куклата Барби, подарък за дванадесетия ѝ рожден ден. Татко само ѝ намигна и я подмина като непозната. От тогава не го чакаше, но все се надяваше, че ще дойде денят, в който Кирил – онзи висок, с тяло на Херкулес (заради познанията си по отношение на този персонаж Бела получи шестица за есе по литература), пъстроок и само една година по-голям от нея съученик – щеше да я забележи сред много момичета, които го заобикаляха в междучасието. Заради ниския си ръст обаче, все оставаше встрани.

Остана встрани и когато сподели с вече своя съпруг Милен, че е бременна. Той я изостави, а само шест месеца след раждането на дъщеря им обяви, че има син: „Така правя аз, само мъжки. Твоето копеле си го гледай сама!” И тя отгледа детето си. И все очакваше, че нейните надежди ще се сбъднат. И пърхаше като лястовица над новопостроеното в подлеза на метрото гнездо, добри новини от детето си. Дочакваше ги, но малката порасна бързо и се зае със своите си очаквания.

Един ден Бела се беше загледала в едно такова лястовиче гнездо пред метростанция в близост до жилището си, когато чу глас: „Все очакваш. А какво даде, за да  получиш?” Наоколо нямаше никого. Бела се прибра бързо у дома и извади стария албум със снимки. Старомодни, на хартия. И видя собственото си отражение, което макар и променящо се през годините, бе запазило онзи поглед, зареян някъде, неизвестно къде, но невиждащ това, което се случва около нея, в онези моменти, отлетели без да имат шанс да се повторят.

Весислава Савова