"Моят таен любовен живот" от Иво Сиромахов

От днес по книжарниците излиза "Моят таен любовен живот" от Иво Сиромахов (Издателство "Сиела", 168 стр., Цена: 9.99 лв.).

Красива американка започва любовна връзка с не особено красив българин. Пристига в България и се сблъсква с особеностите на националния ни манталитет и родните традиции – клане на прасе, биене на плоча, празнични запои, джулай морнинг, митничарска сватба, абитуриентски бал.
Историята е толкова смешна, че чак горчи.

Всички персонажи и случки, описани в книгата „Моят таен любовен живот” нямат нищо общо с действителността и са плод на въображението на автора.
Ако по някаква странна прищявка на съдбата се окаже, че имената на герои от книгата  съвпадат с имена на реални личности, това е случайно и не означава нищо.
Игрите на фантазията са твърде далеч от крехката ни илюзия за действителност, в която сме свикнали да вярваме  и да приемаме за безусловна истина.
Ако някой от читателите има някакви оплаквания и възражения от морално или всякакво друго естество, може да се обърне към литературния агент на автора – г-н Фанети Мазакура, 29 Abbey Parade, London, SW 19 1DG.

*  *  *
Откъс
Скарлет и абитуриентските балове
 
След оня случай в Провадия Скарлет напусна апартамента ми, изнесе  се на хотел и спря да си вдига телефона. Звънях є, писах є есемеси – не отговаря. Явно ми беше много обидена, макар че за кво? Аз кво съм виновен, че роднините ми са по- емоционални и откровени хора? Не са лицемери като амери- канците.
Разгеле, вчера следобяд ми звънна.
– Как си? – вика.
– Как да съм… – казах. – Орта будала. С тенденция към пълна будала.
– Липсваш ми.
Хайде холан! Липсвал съм є бил. Като є липсвам, що не си вдига телефона? Ма айде, викам си, да не се заяждам сега на дребно. Квот било – било.
– Искаш ли да се видим да пием кафе? – казва. И то с такъв тон, все едно нищо не се е случило.
– Ами искам – рекох, – ама баш сега не мога. Канен съм на абитуриентски бал на дъщерята на баджанака на втория ми братовчед. Обещах да отида.
– Може ли да дойда с теб? – пита ме Скарлет.
– Ами може, ама не знам дали ще ти хареса – плахо казах аз.
– Ще ми хареса – каза Скарлет. – Щом съм с теб, ще ми хареса. Ела да ме вземеш след половин час от хотела.
И аз, нали съм си мека Мара, съгласих се. Взех едно такси и погеглих към хотела. Таксито смърди на кисело, явно бак- шишът не се беше къпал от години.
– Може ли да отворя прозореца? – питам го.
– Не може – вика. – Настинал съм. Кат ти е топло, ходи пеш!

И подсмърча демонстративно, за да ми докаже, че е хремав. Стигнахме до хотела, а отпред Скарлет чака с дълга бална рок- ля с гол гръб. Пък аз – с дънки и риза.
Викам є:
– Що си се облякла така бе, мойто момиче? А тя:
– Ми нали каза, че на бал ще ходим.
Милата… Как да є обясня, че в България думата „бал“ има съвсем друго значение. Казах є, че всъщност няма да ходим на бал, само ще сме изпращачи. Не съм сигурен, че ме разбра.
Качих я на задната седалка, да не є се мачка роклята, а бак- шишът ми намига.
– Евала колега, страхотно парче си забил.  Духа ли ти?
– Моля?
– Питам те тая твойта приятелка дали ти духа?
– Бе ти нормален ли си! Как може да ме питаш такива неща?
– Е, кво, човещинка си е. То па язък є за красотата, ако не ти духа.
И пусна „Пръсни се сърце“ на Миле Китич.
– Найс мюзик – изчурулика Скарлет.
– Найс я! – ухили се бакшишът. – Вери гуд сръбски мюзик. С тва такси съм возил Мирослав Илич.
Стигнахме до „Банишора“ и спряхме пред блока на баджа- нака на втория ми братовчед. Тъкмо се чудех в кой вход живее, когато на един от балконите на шестия етаж се появи младеж с костюм и папийонка, надвеси се и тържествено започна да повръща. Викам си: а, значи, тука е купонът.
– Какво става с това момче? Лошо ли му е? – пита ме Скарлет.
– Не. Хубаво му е. На нас, българите, когато ни е хубаво –
повръщаме. Това си е национална традиция.
Асансьорът не работеше, та се наложи да се качим до шес- тия етаж пеш. Скарлет доста се поизмъчи с тая дълга рокля и тия високи токчета, ама є обясних, че всеки месец всички асансьори в България спират за една седмица заради специална програма на правителството за борба със затлъстяването.

Качихме се горе, звъним на вратата, никой не отваря. Вътре гърми музика, чуват се викове и изобщо никой не ни отразява. Звъннах по джиесема на баджанака на втория братовчед.
– Къде си ве, Ивчо? – изфъфли с удебелен от алкохола език баджанака на втория братовчед.
– Тук съм, Саше.
– Къде тука, ве?
– Пред вратата на апартамента ти.
– Ми влизайте ве!
– Не може. Заключено е.
– Ей ся ше ви отворя.
Чу се тропот, сподавени псувни и след няколко секунди Сашо отвори вратата. Беше разрошен, зачервен и с разхлабена вратовръзка. Хвърли се да ме целува и остави дълга следа от лиги по бузата ми. Сякаш ме беше полазил охлюв.
– Мараяяяя – изкрещя гороломно Сашо към хола. – Ела да си посрещнеш гостите!
От хола излезе Марая, която вероятно беше хубавичко мо- миче, но нямаше как да разберем, понеже лицето є беше за- тиснато от килограми тежък курвенски грим. Сутиенът є тол- кова беше стегнал тежките є гърди, че зърната бяха изскочили навън. Златистата є рокля беше доста късичка – стигаше точно до клитора є.
– Марая, помниш ли чичо ти Ивчо ве? – умили се баща є.
– Бяхме с него деведесе и девета година в Кушадасъ. И той ти направи един пясъчен замък, помниш ли?
Марая изглеждаше като жена, която едва ли си спомня как- во е правила снощи, но прие хладнокръвно мемоарите на раз- лигавения си баща.
– Ей, как минава времето, Ивчо – трогна се още повече Сашо. – Кога си играехте с Марайчето на пясъка, кога стана мома за женене… Тея цици є ги подарих за бала. Кво ше каеш, а? Излязоха ми по три бона едната, ма си заслужава. Триста и педесе кубика. Да има самочувствие детето… Ае влизайте де, кво стоите на вратата. Госпожицата как се казва?

– Скарлет – казах. – Американка е.
– Аха… – каза неопределено Сашо. – Щот ми заприлича на една фолкпевица… таз ве, как са казваше… еееее… излезе ми от ума. Влизайте, влизайте.
Влязохме в хола, около масата бяха насядали десетина род- нини. Мъжете бяха видимо пияни, жените – видимо изнервени. Пиеха уиски и ядяха пържен дроб. Най-много ми се зарадва леля Надка – на Сашо майка му.
– Иве, ти ли си? – викна тя и започна да ме щипе по бузи- те с костеливите си пръсти. – Боже, колко си пораснал. От ей такъв те помня. Туй булката ти ли е? Браво. Да знайш, мойто момиче, твоя мъж съм го отгледала от ей такъв. Няма да забра- вя как ми викаше „лельо Надке, направих беля“. Много палав беше, цял сервиз ми изпотроши. И то от скъпите. Ма какво да ги правиш – деца… Нито съм му се карала, нито нищо. Важното е да сме здрави, не сме за някакви сервизи, макар че тоя сервиз струваше 82 лева – огромни пари за онуй време…
Като всички семейни легенди версията за отглеждането ми беше силно преувеличена. Истината е, че веднъж майка ми ме беше оставила за два часа у леля Надка и аз счупих една чаша, след което леля Надка ми сплеска кофата от бой. А сега се пра- ви на широко скроена…
– Сядайте, сядайте – каза Сашо и ми наля пълна водна чаша уиски. – Госпожата кво ше пие?
– Бира – викам.
– Браво. Бе много ми прилича на една фолкпевица…. кажи я де!…. еее… шсе сетя де….
С дългата си бална рокля в панелката в „Банишора“ Скар- лет изглеждаше така, сякаш английската кралица е попаднала на гара „Пионер“. Този контраст веднага породи вълна от не- прикрита омраза сред роднините ми от женски пол, които за- почнаха да си шушукат някакви неприятни неща по неин адрес. Сред жуженето успях да откроя фразите „тая на ква се прави?“,
„сигурно е някоя луда“, „курва“ и „той, Иво, само с разни па- чаври се мъкне“.

– Марая, доведи кавалера да го запознаеш с чичо ти Иво –
изфъфли Сашо.
– Жоро! – извика Марая. – Ела тука, стига си се срамувал! Срамежливият Жоро се оказа младежът, който ни посрещ-
на с повръщане от балкона. Беше пребледнял като платно и се олюляваше.
– Добро момче е – похвали го Сашо. – Баща му държи сер- виза, дето поправяше всички коли на сикаджиите. И Бойко си правел навремето джиповете там. Нещо номера ли са пренаби- вали, кво ли, не знам… Много свестен човек. Наздраве, Жорка! И да ми пазиш момичето, ей! Да не направите някоя глупост…
Жорката изхълца в знак на съгласие. Вече не беше в състо- яние да пази и себе си, та камо ли някого другиго.
– Айде, време е да тръгваме – сръчка ни жената на Сашо
Аксиния.
Слязохме по стълбите, а пред входа чакаше лимузина, дълга поне 15 метра. Сашо обясни, че колата била подарък на Жоро за бала от баща му. Тоя със сервиза на сикаджиите, дето Бойко и така нататък.
Младите се качиха в лимузината, а ние потеглихме след тях с два фолксвагена и една дачия. През цялото време клаксони- рахме, за да придадем на събитието особена тържественост.
Стигнахме до „Александър Невски“, където бяхме посрещ- нати от няколко цигански оркестъра. Думкаха тъпани, пищяха кларнети, а бъдещето на нацията въртеше сърцати кючеци пред храма.
Изобилна абитуриентска плът преливаше изпод оскъдните рокли. Виждаха се повече цици и путки, отколкото дрехи.
– Едноооо, двеее, триии, четири, пет, шест, седем, осем, де- вет, десет, единайсе, дванайсе, уууу! – ревяха гороломно мла- дите.
– Ивчо, мноо съм щастлив, братчед – изфъфли в ухото ми Сашо. – Изпращам абитурентка, ей! Туй не е шега работа. Ма таз твойта много ми прилича на една фолкпевица… как са каз- ваше… таз ве, дето пее „губя та бавно“…

– Гергана – подсказа Аксиния.
– А! Гергана! Същата е.
В този момент един дебел потен съученик на Марая се при- ближи към нас, намигна на Скарлет и я попита:
– Маце, как се казваш?
Скарлет се ококори, но младежът не дочака отговора и на- право я стисна за дупето. Скарлет изпищя.
– Кво пищиш бе, еееее, големата работа! Се едно никой не те е фащал за гъза!
Като истински кавалер Жоро реши да се намеси, преди да е станал скандал, и тръгна към похотливия дебеланко, но се спъна, политна и повърна в деколтето на Скарлет.
Скарлет се разплака и избяга.
– Гергана. Точно тъй. На фолкпевицата Гергана ми прилича –
обобщи ситуацията Сашо.
Оттогава всеки ден звъня по няколко пъти на Скарлет, ама тя пак не си вдига телефона. Макар че аз кво съм виновен. Те, децата, си се веселят. Все пак човек един път в живота си е абитуриент.

Прочетете още:
Иво Сиромахов: Да преглътнем истината, без да се задавим