Мира Теофилова: Моята професия ме радва и мечтая още дълго време да свиря

Мира Теофилова е пианистка. Започва да свири на 6-годишна възраст. През 1975 г. завършва Концертния факултет на Българската консерватория в класа на проф. Милена Моллова. Една година специализира във Виена при проф. Зайделхофер. Две години работи като корепетитор в Студия за млади оперни певци – София, с ръководител проф. Илия Йосифов. През 1979 г. заминава за Залцбург на летен курс при проф. Ерик Верба. Там веднага получава предложение за работа като доцент в Моцартеум, където практикува пет години. От 1979 г. работи в Salzburg Festspiele под ръководството на Херберт фон Караян. През 1984 г. заминава за Германия, където съпругът й е ангажиран като оперен певец. И досега Мира Теофилова работи в различни оперни театри, изнася концерти, участва във фестивали и др. Преподава пиано на ученици и студенти. Има и ансамбъл за камерна музика.
Макар че е популярна в Германия, у нас не е толкова известна. А хората, които я познават отблизо, твърдят, че е много скромен човек.


В детските си мечти виждахте ли се като пианист?

Абсолютно не. Най-голямото ми желание беше да стана балерина. Като дете започнах да уча съвместно пиано и балет.

Какво е музиката за Вас?
Музиката всъщност се оказа всичко – независимо дали съм балерина, свиря на пиано, корепетирам, работя в някакъв камерен ансамбъл.

На кого сте благодарна за професионалното си развитие?
Майка ми е “виновна” да започна да се занимавам с музика. А от моите учители съм благодарна най-вече на Милена Моллова. Преди да се запозная с нея работех с Панка Пелишек, която беше една много строга педагожка. Тя ме подготви за Консерваторията. Но всъщност най-голямата мотивация дойде от Милена Моллова, с която и до днес сме в приятелски отношения.

Какви качества трябва да притежава един музикант, за да успее?
Много пъти съм си задавала този въпрос и стигам до заключението, че освен да е музикален, най-важното е – да е дисциплиниран. Не става дума за това колко часа ще работи на пианото и какво ще упражнява, но как упражнява – да има някакъв концепт в това, което разучава.

А защо избрахте пианото?
Както казах в началото, за това е “виновна” моята майка. Трябва да подчертая, че цялото ми семейство е било много запалено по театър, музика, опера, концерти и т.н. И оттам тръгнаха нещата. А след като се отказах от балета, наблегнах по-сериозно на пианото.

Съжалявате ли, че не станахте балерина?

Ами, вече щях да играя цариците. Така че сега тази кариера щеше да е отминала, а като пианистка все още мога да изнасям концерти, да преподавам, да уча младото поколение.

Какви са последните Ви ангажименти?

Корепетирам на много състезания и конкурси, работя предимно с певци. Освен това често свиря камерна музика. В Германия има много хляб за този вид работа, така че съм постоянно на път.

А какви са музикалните Ви изяви извън Германия? Разбрах, че неотдавна се върнахте от Китай.

В Китай преподавам пиано като гост професор в различни китайски консерватории и корепетирам на певци. Това всъщност ми е главното задължение.

Какви са тамошните Ви ученици?

Азиатците са изключително дисциплинирани музиканти, независимо дали са инструменталисти, или певци. Живеят със съзнанието, че трябва да ни глътнат културата. А те са и много талантливи. Изумяват ме. Например малките деца свирят доста трудни произведения и са значително напреднали.

Разкажете някоя интересна случка от Вашата практика.

С певицата Бригита Линднер (сопранистка) правихме запис в един замък. Беше плейбек. Вътре всичко беше готово – осветление, камери, беше и доста топличко. Започнахме – съответно тя си движи устата, а аз свиря. И в самото начало на записа целият гипсов таван ( от прожектори и от топлото) се отлепи, падна със страхотен трясък на пода – върху рояла, върху певицата и върху мен. Но останахме живи.

Кога за последен път свирихте в България?

Не съм свирила, откакто заминах да работя в Моцартеума.

А защо толкова дълго време нямате музикална изява у нас?

Омъжих се в чужбина. Съпругът ми е певец. И житието ми така се разви, че нямам път насам.
 
Някой от Вашите съученици не Ви ли е канил да изнесете концерт заедно?

Засега никой не ме е поканил. Но бих се радвала, разбира се. Аз мога да дойда.

Освен че сте изпълнител, Вие сте и преподавател, на какво искате да научите Вашите ученици?
В началото казах, че най-важното за един музикант е дисциплината. Особено за Германия важи това нещо. Ние в България сме научени на много повече дисциплина. На музикантите от моята генерация много се наблягаше човек по няколко часа дневно да стои на пианото и да учи, за да успее. А в Германия дори и тези, които като професия учат пиано, според мен гледат малко не на сериозно на тази работа, а просто като на някакво хоби. Това нещо доста ме нервира и се мъча да ги мотивирам, така че да им харесва.

Това ме учудва за германците, за които се смята, че са дисциплинирани хора.

Германците имат много възможности за различни хобита. Децата там се натоварват до такава степен, че например ако имате веднъж седмично театър, тенис, голф, някакъв друг спорт – за инструмента остава много малко време. А всички знаем, че за пианото трябват всеки ден упражнения.

Преподавате ли на българи?

Да. Имам две студентки – българки. Едната е от Стара Загора, а другата – от Варна. И двете са много добри гласове, но и те трябва да извървят определения път.

А те имат ли намерение да се върнат в България?

А, това никога не може да се каже, защото хората, които следват в чужбина, естествено, се стараят да получат и някакъв ангажимент там. В България не знам в момента каква е ситуацията, т.е. не съм много добре запозната дали има хляб за нашите певци. Надявам се да има.

Коя е най-голямата Ви награда в професионално отношение?

Наградата ми е, че моята професия ме радва. Тя е и професия, и хоби едновременно.

А Вашето хоби какво е?

Моето хоби е да тичам, да садя цветя и да режа храсти.

Вие сте от доста години в Германия. Какво знаят германците за България?

Зависи в коя среда се движите. Оказва се, че много германци са идвали в България и я познават отдавна. Постоянно срещам такива, които са били тук и са много впечатлени от страната ни. И София им харесва, и планините, и морето, и храната… Общо взето, впечатленията им са позитивни.
А пък от музикалния свят главно се познават нашите певци, и то от старата генерация. Като започнем от Узунов, Николов, Юлия Винер, Бодуров, Гюзелев, Гяуров, Гена Димитрова, Ана Томова – Синтова и т.н. Това са познати имена за всички.

Работите с много известни певци. Кой Ви е направил най-силно впечатление?
Ами, всички те са малко чудаци, ако така мога да го кажа. Работила съм с имена, които са доста популярни – като Лучия Поп, Рита Щрайх, Вилма Лип, Еда Мозер, Джеймс Вагнер, Густав Кун (който провежда фестивала “Вагнер”). Но най-много ме е впечатлил Караян. И то не само като музикант, а и като човек. Първия път, когато се представих при него, той започна да вика. Беше седнал с неговата секретарка в голямата зала. Аз си помислих, едва ли не, че ще ме изпъди като мръсно коте. А след като свършихме прослушването, дойде специално до мен, подаде ми ръка, разпита ме. Много му беше харесало, въпреки че не знам поради каква причина беше изразил някакво неудоволствие. Оказа се, че е добре предразположен към българите. Така че това е най-голямото преживяване.

А как се работи с Караян?
Той работи с много детайли. Присъствала съм и на репетиции на българския хор, когато пееше в Залцбург. Караян всичко изпипва до последния детайл. И това е много приятно. А той е много, много строг.

За какво мечтаете?

Мечтая още дълги години да мога да свиря.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Искам да мога да ги убедя да се вслушват в музиката. Защото музиката успокоява, окрилява, прави тъжния човек по-весел, веселия – по-тъжен. Това е нещо много лично и всеки за себе си може да го усети.