Между Нирвана и Самсара – фотографска изложба на Атанас Куцев

На 24 юни във Фотосинтезис Арт Център, галерия-сутерен, от 19.00 ч. ще бъде открита фотизложбата на Атанас Куцев "Между Нирвана и Самсара". Експозицията ще може да бъде разгледана до 15 юли.

Атанас Куцев е фотограф и видео оператор. Роден е през 1990 година в Пловдив. Завършва журналистика в Софийския университет през 2013.

В края на 2013 г. заминава по програмата EVS (Европейска доброволческа служба) на Европейския съюз, за да преподава английски език на будистки монаси в Катманду, Непал. Пътуването е провокирано от еднообразния живот, който често всички ние живеем, и е чудесен повод да напуснеш работата си в офис и да започнеш да правиш това, което обичаш. Това пътуване е бягство, но не от страх, а от нужда. Нужда от промяна.


Изложбата "Между Нирвана и Самсара" разказва истории от улицата, от манастира, от живота на Изток. Истории за щастието и бедността, за необременеността, за духовността и глобализацията. Непал и Индия са популярни дестинации за доброволци, за хора, които се занимават с йога и медитация, за търсещите различен път и различно усещане в живота си. Културните и социалните различия могат да са шокиращи, но тези места ни учат на много – за отношенията между хората и животните, връзката с природата, преходността на материалното.“В края на 2013-та напуснах работата си в офис, за да замина за Азия като доброволец. Използвах го като повод най-сетне да си дам шанс да се занимавам с това, което обичам. Да снимам, да пътувам, да изпитвам нови неща и да се изправям пред предизвикателства. Пътешествието до Азия не беше само с цел да преподавам английски език, а и да прекарам време със себе си, да си дам сметка за много неща, да се отделя от това, с което толкова съм свикнал в България. От начина си на живот тук. Беше си бягство. Но не от отговорност или от страх, а от нужда. Нужда от промяна. Нужда нещо да се случи.Живях известно време в манастир наред с 80 будистки монаси. Направих 10-дневен преход в Хималаите до 4130м. Яздих слон и камила. Возих се в кану, в препълнен с индийци влак, във високоскоростна моторна рикша, в раздрънкан автобус по пътища без асфалт и маркировка. Никога нямахме резервация за хотел, нито идея кога точно ще пристигнем там, където сме намислили. Пътят беше отворен пред нас.
Нещо, върху което много мислих, докато бях там – нас, българите, много ни е страх. Страх ни е, че ще си загубим работата, че няма да има къде да спим, какво да ядем, че някой ще ни прецака или ограби. В целия този страх губим много възможности, усещания. Страхът е като балон, който ни пази, но и ни пречи да видим какво се случва отвъд.

В Непал хората нямат улици. Нямат и много възможности. В манастира монасите учат, седнали на земята, играят футбол със спукана топка и крикет с топка за тенис. Всеки ден ядат ориз и картофи. Тези хора нямат много неща, които ние имаме. Които можем да си позволим ежедневно. Те обаче имат нещо, което търсим всеки ден – щастие. Те са необременени, при тях няма напрежение и стрес. Нещата се случват леко. Те се усмихват. Не съм видял дете да плаче, да се сърди на приятелите си. В Индия имат 10 пъти повече бездомни кучета, отколкото в София. Не са излаяли по мен нито веднъж. Дали защото и те са "дзен", дали защото климатът е мек или защото почти не ядат месо, не знам. В тази част на света обаче се усеща една особена атмосфера. Спокойствие в навалицата, врявата, трафика. Там шофьорите не са нервни, а клаксонът не замества нецензурните думи. Тези хора са достигнали нирваната, която ние опитваме да постигнем с йога, медитация, аюрведа. Това е техният начин на живот.
В Азия времето тече по различен начин. Загубих и ми откраднаха доста неща в Азия. Мислех си колко лош късмет имам. Как искам да се върна в някаква цивилизация, в позната среда. 4 месеца са доста време, когато през ден сменяш локации и спиш във влака. А бях заминал с ясна цел и идея – да се променя. И до последно не бях сигурен дали това пътуване е имало смисъл, дали ми е дало нещо. Когато се прибрах обаче, си дадох сметка, че съм по-спокоен, приемам нещата по-леко и лесно. По-толерантен съм.”