Маги Благоева: Децата знаят какво да правят с живота си

Срещам се с Маги Благоева, за да си поговорим за новата й детска книжка – "Митко, който се усмихваше на звездите", за уникалното у всеки от нас и какво да правим с живота си, защо сме тук.

Къде намери Митко, който се усмихваше на звездите?

В мене 🙂 Мисля че винаги е бил там. Но аз просто не се бях срещнала със себе си. Когато се срещнах, видях и него. Той се появи и пожела да излезе, да се отдели от мене и да съществува вече самостоятелно. Мисля че смяташе, че ще бъде полезен на останалите – единствено и само заради това се отдели.

Как се случи тази книга?

Случи се бързо и лесно – за близо 20 минутки, без никакво усилие – точно така, както се случват нещата, които просто имат да се случат. Няма нужда от никакво напрягане. Ти просто трябва да си там за присъствие.

Прекрасни илюстрации, корица, както винаги при твоите книги. Историята около това?

Илюстрациите са много важна част от една детска книга, те обогатяват визуално историята по един неповторим начин. Исках нещо цветно, детско, жизнерадостно, и в същото време оригинално, и, разбира се, основното – рисувано наистина на ръка, а не на компютър. Разчитам основно на интуицията си при избора на илюстратор – още при първата среща с илюстраторката на „Митко, който се усмихваше на звездите“ – Зара Буюклийска, реших, че тя ще бъде човекът. За мене е важно илюстраторът не просто да рисува добре като техника и изпълнение, а да е творец в истинския смисъл на думата, да има въображение и фантазия, да може да влезе в историята. Помня дори, че тя беше взела със себе си голямо нейно портфолио, за да ми покаже свои творби, но мене не ме вълнуваха особено – усещах вътрешно, че тя харесва наистина книжката и не просто професионално, но и емоционално ще се обвърже с най-добрата й реализация. Почувствах, че именно тя ще помогне на Митко да „оживее“ и на картинка по един чуден начин.

И как я намират децата? Разкажи ни за срещите си с тях?

За децата историята е както много интересна и вълнуваща –  учудват се на заниманието, което си избира Митко, вълнуват се кой започва да го издирва, чудят се защо, така и много провокираща с въпроса „Защо съм тук?“ Срещите ми с тях са чудни моменти, в които заедно се провокираме и изненадваме. Те се въвличат в историята, а аз я прекъсвам често, за което те ми се сърдят, но пък после се увличат от причините, поради които съм я прекъснала – например възможността всеки сам да си отговори на въпроса: Защо съм тук? или поне да помисли по него. Първоначално изникват едни такива много „приятни“ насадени отговори – „За да порасна!“, „За да бъда послушен.“, „Да слушам мама и тати“, „За да стана голям“ (а после какво?), „За да стана изискан!“ (в действително получих такъв отговор, а детето дори не можеше да обясни какво означава изиска).

После обаче се оттърсваме от всички тези отговори, които са отговори на обществото и мислим за своя – за нещата, които на нас ни е приятно да правим, за онези дейности, в които сме добри, за това, което ни се струва на нас важно – дори и на другите да изглежда изключително абсурдно, смешно, маловажно и т.н.

Прекъсваме историята и за да обсъдим дейността, която Митко си избира – сериозна ли е тя според възрастните или не, каква точно е ролята на мнението на големите в подбора на дейностите, които правят децата, обсъждаме различни рамки, стереотипи и схващания и се учим да отстояваме нещата, които искаме и ни е приятно да правим, стига да са безопасни за нас и околните. Говорим си за това как всеки има нещо уникално в себе си, което е само негово – също както при Митко. Питат ме често кое е моето, казвам им – да пиша книжки. Те веднага ме контрират – „Ааа, ама това го правят много други хора!“ А пък аз им казвам: Да, ама някой друг да е написал „Митко, който се усмихваше на звездите?“? Някой друг да е написал „Мими и Макс“? Не, нали?“. Децата всичко разбират и попиват много по-бързо. След този мой отговор едно момиче ми каза: „Аз вече знам моя отговор – тук съм, за да танцувам. Преди малко ми се стори, че не може да е това, защото това го правят много хора, но сега знам – никой друг не може да танцува точно като мене. И никой друг няма да направи точно тези танци, които ще направя аз!“ Какво повече да добавим 🙂

Твоята версия на въпроса: Защо сме тук
?

Всеки е тук, за да вземе и да даде – да получи и да допринесе, да научи или усвои нещо и да остави нещо от себе си. Във всеки от нас се крие причина, за да е тук и това е съзидателна причина – такава, която създава и издига на друго ниво, ако й се даде възможност. Това се случва именно чрез намирането на онова нещо, което е уникално само наше, уникално проявление на нашата собствена същност.

И след това
?

Ако всички се съсредоточим върху това – върху нашия живот и неговата цел, а не върху изкарването на пари, с които да живеем, както и не върху другите и техния живот, то тогава всичко ще си дойде на мястото. Може би общата цел „Защо сме тук“ може да бъде формулирана – за да се развиваме. Вярвам, че освен собствената, лична цел, над всеки стои и една обща цел – целта на неговото поколение. Вярвам, че тя винаги е съзидателна – развива и бута светът напред, само формите, средствата, проявленията са различни – дали чрез бунтарство, дали чрез любов, дали чрез агресия или пък чрез смирение, целта е неработещото и несъзидателното да се отстранява и да се търсят нови форми, чрез една или друга дейност да се работи за усъвършенстване на света, който сме си създали. Ние ТУК сме просто проявление на Живота. В една от много му възможни форми, в един от многото му светове и вселени. И търсим най-доброто развитие и проявление на този свят, в който сме сега.

Какво пожелаваш на нашите читатели?

Книгата е и загатнат призив-молба към родителите. Родителите на Митко, както и всички останали възрастни (понеже биха подходили по абсолютно идентичен начин спрямо неговото занимание) получават малък урок за това кое е важно и кое не е важно – определяйки дейността на Митко като безсмислена. Заради собствените си схващания и разбирания, те са олицетворение на повечето големи хора, които са сигурни, че знаят по-добре от децата, изхождайки единствено от опита си и не осъзнават, че са вече представители на един по-стар спрямо децата свят и именно новодошлите тук идват с нова информация за него. Затова бих пожелала следното:

Нека оставим старите схващания и разбирания за детето (както светът остави подобните си свои убеждения спрямо жените… или поне започна да ги оставя) и да изградим една нова парадигма, основана на убеждението, че децата са интелигентни и компетентни същества, на които не трябва да бъдем надзиратели и ограничители, а напротив – просто спътници в живота, които помагат при нужда. Нека разширяваме света им максимално, а не го стесняваме. На една от срещите с децата, едно момче, което ме помоли за автограф ми разказваше за това колко обича да рита футбол. Помоли ме да му напиша като пожелание следващият му автограф да е от Меси. Но аз му написах, че един ден той ще дава автограф на Меси.