"Лятото преди войната"

На 29 юни излиза "Лятото преди войната" – новата книга на Хелън Саймънсън, позната у нас с романа "Последната битка на майор Петигрю". Наричат Хелън Саймънсън "съвременната Джейн Остин". И има защо. С богатия си език, английски хумор и остроумен диалог, тя продължава традицията на великата си предшественичка.

За авторката

Хелън Саймънсън e родена в Англия. Завършила е Лондонския колеж по икономика и е работила като специалист по туристически реклами.

Впоследствие се премества в Америка. Живее заедно със съпруга си и двамата им синове в района на Вашингтон.

Благодарение на семейството си Хелън Саймънсън успява да сбъдне голямата си мечта – да стане писател. Пътят е дълъг, но резултатът определено си заслужава.

За книгата

Източен Съсекс, 1914 г., краят на поредното безметежно английско лято. Студентът по медицина Хю гостува на любимата си леля Агата в крайбрежното градче Рай. Към тях се присъединява и братовчед му Даниъл, който учи в Оксфорд и мечтае за бохемския живот на поет.

Агата току-що е рискувала репутацията си, издействайки назначението на жена като преподавател по латински език в местното училище. Това нечувано нововъведение се сблъсква с огромния скептицизъм на консервативното провинциално общество.

След като се запознава с новата учителка, Агата също е обзета от съмнения. Беатрис е много по-свободолюбива и привлекателна, отколкото подобава на учителка. Тя вярва в силата на образованието и държи да остане свободна от брачните окови. Чарът на Даниъл и чудесният характер на Хю обаче я карат да преосмисли решението си.

Идиличният живот в английската провинция е към своя край. Жителите на Рай са повлечени във вихъра на Първата световна война, който поставя на изпитание крехкия прогрес и закостенелите традиции.

Беатрис и Хю откриват път един към друг, а светът покрай тях си поема дъх и като на шега прави крачка към бездната…

Отзиви

"Лятото преди войната" ще се хареса на почитателите на "Имението Даунтън".
Уошингтън Поуст

Книга за достойнство и кураж… Отлично написана и морално устойчива.
Къркъс Ривю

Този роман ще бъде приет радушно от феновете на "Последната битка на майор Петигрю", но и от всеки читател, който се интересува от историята на Острова и харесва специфичния английски хумор.
Буклист

Откъс

След закуска Беатрис последва Хю и двамата пъргаво се спуснаха по една кална пътека до града, а след това се заизкачваха по стръмните като в швейцарско село калдъръмени улички. На главната улица Беатрис се умълча, опитвайки се да не диша прекалено тежко, и се облегна на удобен уличен стълб за краткотрайна почивка. Бе следвала напълно равностойно хода на Хю, но тъй като й предстоеше среща с Агата Кент в дома на новата й хазяйка, бе принудена да обуе обувките си с токове и бе стегнала корсета си по-здраво, отколкото бе подходящо за такива натоварвания. Лицето й пламна и въпреки леката памучна рокля, усещаше съвсем отчетливо тънката струйка пот, която се спускаше по гръбнака й.
– Добре ли сте? – попита Хю. – Изглеждате малко уморена.
– Напълно добре съм, благодаря ви.
– Може би не беше съвсем джентълменско от моя страна, че приех думите ви за темпото буквално?
– Единствено моето облекло е виновно, че не можах да ви бъда напълно пълноправен спътник. – Беатрис бръкна в джоба си за една от обикновените големи носни кърпи на баща си и си повя с нея, докато се оглеждаше край себе си. – Ако може само един момент, за да се поогледам наоколо?

Главната улица изглеждаше приятна еклектика от фасади на магазини в тюдорски и джорджиански стил с ярки тенти. Множество купувачи, прекалено натруфени за обикновен ден, по типичния за провинциалните еснафи навсякъде по света начин, влизаха и излизаха от магазинчетата. Покрай тях мина каруца, от която пръскаха хладка вода по нагорещената калдъръмена улица. Голям автомобил се влачеше нетърпеливо зад нея и изкашляше механичните си пари, чиято остра миризма се смесваше с влажния мирис на коне, кошници с цветя и месни пайове, охлаждащи се на отворения прозорец на някой магазин.

Когато Беатрис се възстанови, продължиха нагоре към тесните улички около църковния двор, минаха покрай старите елизабетински къщи от черно дърво с малки оловни стъкла, схлупени покриви и тухли, изронени от неспиращия от векове лек английски дъжд; след това се озоваха на широка зелена морава около древна каменна кула, която се издигаше високо над плоската равнина под тях.
– Прилича на картина – каза Беатрис, докато двамата попиваха с очи натрупаните един върху друг покриви по стръмния хълм и ширналите се в целия си блясък мочурища, стигащи до блестящия в далечината Ламанш. – Изглежда така, сякаш морето е точно под нас.

Ветрецът предложи да изсуши влажните им чела и тя свали сламената си шапка, за да приглади косата си назад.
– Било е така преди векове – каза Хю. – Сега сме зарязани сред блатата, а лодките се мъчат много и затъват в калта.
Вляво от тях едно-единствено огромно платно се носеше сякаш сред поле от овце, а лодката, към която бе прикачено, бе невидима зад затревената дига.
– Това е Кралският военен канал, построен за защита от Наполеон – добави Хю.
– Трудно ми е да си представя, че такъв тесен воден път може да ни предпази от нападение. Докъде стига?
– Дълъг е двайсет и осем мили от Хейстингс до Фолкстън – обясни Хю, доволен, че учителката явно нямаше нищо против срещу това, което Луси Рамзи нежно бе иронизирала като мъжката му нужда да обременява всички приятни гледки с досадни факти. – Защитата от французите е била национална игра в продължение на векове. Този замък в далечината е принос на Хенри VIII.
– Какво ще правим сега, когато сме постигнали толкова „сърдечно съглашение“ с Париж?
– Ще ги използваме като огромен буфер срещу всяка друга неприятност в останалата част от Европа. И ще наемаме френски готвачи за нашите вечерни партита.
– Звучи чудесно. Макар да не мисля, че в непосредственото ми бъдеще има място за френски готвач.
– Да, съгласен съм. От личния си опит съдя, че хазяйките предпочитат овнешки пържоли и пудинг с цариградско грозде – кимна Хю.
– Имали сте хазяйка?
– Да, мисис Роджърс. Добра жена, но нейният начин да се увери, че аз и другите трима студенти по медицина не гладуваме, бе да обвие колкото е възможно повече храна в пудинг с много лой или в пай с твърда коричка. Само усърдните упражнения ме предпазиха от напълняване.
– Лекар ли ще ставате?
– Хирург, за ужас на родителите ми. Току-що приключих с едногодишния си стаж при сър Алекс Рамзи и той явно е харесал работата ми, защото ме помоли да остана да работя при него.

Нотка на гордост се промъкна в тона му: все пак не беше малко постижение да бъдеш одобрен от най-уважавания хирург в Лондон.
– Семейството ви не е ли съгласно с избора ви? – попита спътничката му. Хю забеляза, че го погледна напрегнато, сякаш самата тя имаше опит с подобно неодобрение.
– Баща ми се радва на дълга и забележителна кариера в банковото дело. Мисля, че родителите ми биха предпочели да въздигна честта на семейството чрез по-джентълменска и по-малко кървава дейност от медицината.
– А какво са имали предвид? Брак с богата вдовица?
– Богатите вдовици са в недостиг, дори грозноватичките.
– Какво ще правите?
– Хирургът, при когото стажувам, има рицарско звание и практика в най-популярния край на Харли Стрийт, така че през последните месеци родителите ми почнаха да гледат по-благосклонно на кариерата ми. Но все пак биха предпочели да бъда джентълмен с по-неангажиращо всекидневно занимание и повече време за забавления.
– А вие сте човек на действието?
– Вече строим летящи машини и разговаряме помежду си с помощта на медни телефонни кабели; медицината се развива толкова бързо, че учебниците трябва да бъдат преработвани през две-три години. – Хю млъкна и се усмихна, сякаш отново бе казал повече, отколкото трябва. – Не мога да си представя просто да седя, да играя голф, да ходя в своя клуб и да си губя времето в любезни разговори по партита.
– Мисля, че това е прекрасно – каза Беатрис. – С какво се занимавате?
– Е, проучвах как влияе шокът на пациентите след операция. Много любопитно е колко голям брой пациенти оцеляват след мозъчна операция без проблем и след това просто умират в отделенията.

Опасявайки се, че темата е твърде мрачна, реши да смени посоката, като добави:
– Но разбира се, през лятото съм в почивка. Моят хирург и дъщеря му заминаха за италианските езера.
– Напредъкът на новия век трябва да изчака, докато се отдадем на малко грижа за себе си и къпане в морето – кимна Беатрис. – А дъщерята на известния хирург навярно е впечатлена от вашата упорита работа?
– Луси? – попита Хю и в същия миг му се прииска да я бе споменал като „мис Рамзи“. Притесни се, че се е изчервил, и леко заекна, обмисляйки отговора си. – Тя е млада и прекалено чувствителна, за да възприеме всички детайли от нашата работа. С баща й правим всичко възможно, за да я предпазим от тази материя.
– Никога не съм искала да се отнасят с мен като с някакво деликатно създание. Предпочитах да бъда рамо до рамо с баща си.
– Е, Луси помага много на баща си с кореспонденцията му и е прекрасна домакиня. Ходя у тях на чай няколко пъти седмично.
– Сигурно сте много самотен, когато тя е толкова далече – отбеляза Беатрис. Усмихваше се и той знаеше, че го дразни съзнателно.
– Имам доста работа през това лято.
Хю се смути от приятелското предизвикателство на спътничката си. Луси също често го дразнеше, но винаги спазваше тон на очарователно уважение към него, а той, от своя страна, реагираше снизходително, имайки предвид по-зрялата си възраст и повечето си знания.
– Някои следобеди обикалям със стария доктор Лоутън – добави, за да промени насоката на разговора. – Сред по-бедните семейства има много интересни случаи.
– Навярно селският лекар е подобаващо впечатлен от вас? – попита Беатрис.
– Ни най-малко – призна Хю. – Той ме познава от най-ранна детска възраст и все още ме смята за същия глупак, какъвто бях, когато си ожулвах коленете при съвместните ни набези с братовчед ми из овощните градини. Но той е забравил повече от медицината, отколкото предполагам, че ще науча някога, и затова просто смирено се надявам, че все пак съм му от някаква, колкото и да е скромна, помощ.
– Ако човек не може да промени възрастта на другите, то може би е достатъчно да бъде поне полезен с нещо – въздъхна Беатрис и ироничните нотки в гласа й отстъпиха място на искреността. – Надявам се, че някой ден ще мога да кажа това и за себе си.
– Надявам се, че освен да сте просто полезна, тук ще бъдете и щастлива. Този град винаги е бил спокойно убежище за мен, но на вас може да ви се стори прекалено скучен след досегашния ви живот в движение.
– Приемам новото си поприще и съм готова да бъда отшелник. – Хю забеляза, че светлината в очите й леко помръкна. – След изминалата година копнея само да ми бъде позволено да върша работата си и да си отдъхна, далеч от глупавата суета на висшето общество. Ще бъда като Луси Сноу, героинята на Шарлот Бронте, доволна да се грижи за малкото си училище и за децата на търговците.
– Е, опасявам се, че в града има няколко благотворителни комитета и няколко дамски организации. Съмнявам се, че ще ви оставят на мира задълго. У нас положението е същото – леля ми заплаши да сложи бухалка за крикет в антрето, за да ги държи на разстояние.
– Благодаря за предупреждението – усмихна се Беатрис. – Ще дам указания на хазяйката да казва, че не съм си у дома.