Любомир Николов за книгата си с три новели "Слънчев бряг – код жълто"

Срещата ми е с Любомир Николов е по повод на излязлата през пролетта тази година негова книга с 3 новели "Слънчев бряг – код жълто". Поговорихме си за виртуалното, реалното, ценностите и търсенето на път.

Любомир Николов е автор на сборниците с разкази „Въжеиграчът Карой” и „Очи на сляп, език на болен” номинирани за наградата Хеликон през 2010 и 2012г. Носител е на наградата „Чудомир” и на други литературни награди. Публикувал е в „Капитал Лайт", „Труд”, „Литературен вестник”, „ЛИК”, “Сега”, „Съвременник", „Знаци”, „Страница”, „Море”, „ Новинар”, както и в няколко български и чужди антологии. Негови разкази са публикувани на английски, испански и словашки език.

Как се роди новата ви книга с трите прекрасни новели?
Новелите са три и се раждаха по различно време. „Слънчев бряг” се роди преди две лета в самия Слънчев бряг. Писана е с преки наблюдения оттам.

Другите две новели произлязоха от разкази. „YouTube  – mylove” е от един разказ, който се появи преди 4-5 години. Първоначално той се казваше „Мрежата”, после във втората ми книга излезе с друго име. Някак си този разказ не ме оставяше на мира, като че ли героите имаха още много неща да казват. Опитваха се да ми го казват на ум, затова накрая реших, че трябва да го запиша, за да престане да ме тормозят. Сега съм по-спокоен, защото  те вече казаха всичко и ги оставих да си живеят живота.

Третата новела есъщо от един разказ „Вивиан”, който излезе в „ЛИК”. Вивиан ми се струваше, че е интересна героиня. После се оказа, че в ума ми се появи баща й с лекуващия го лекар психиатър. Бащата разви странна болест – множествена личност и стана много интересно, защото в тялото му се вселяваха различни личности. Така тръгвайки от „Вивиан”, се получи новела, която разказва съвсем друга история.

И трите новели са много различни, макар че смятам, че има известна корелация между първата и третата.

Според мен книгата е спираловидна, ако изобщо може да се намери такава логика. В първата новела главният герой е наш съвременик или да кажем, че е от недалечното бъдеще. Той не живее като обикновен човек с физически живот, а съществува повечето време пред компютъра си, в мислите си. Когато разбира, че няма да живее дълго, решава, че иска да остави всичко от себе си. В днешно време това е възможно – всяко наше действие може да бъде документирано, заснето, записано и това да съществува завинаги след  нас. Героят иска точно това и прави всичко възможно то да се случи. Т.е. в първата новела имаме човек, който не живее физически пълнокръвно, а иска са бъде максимално жив дигитално.

Във втората новела е обратно – има хора, които живеят тук и сега. Това са туристите в Слънчев бряг. Главният герой, Тристан Колев, е хедонист, безспирно радващ се на живота човек. Всъщност такава е реалната ситуация в курорта, където хората живеят тук и сега, за мига, като изписани от болница, които бързат да наваксат всичко.

В третата новела – „Гран Виа” – логиката се завръща, но вече като мета логика. Там нямаме определен герой, дори главният герой е човек с множествена личност, т.е. той не е фиксиран персонаж. Той е човек с различни разбирания в зависимост от личността, която в момента го е обзела. В новелата виждаме хора, които не са на себе си и търсят в обърканото бъдеще къде се намира „преди” и какво трябва да направят. Никак не им е лесно!

За мен е много интересно, че книгата ви илюстрира днешното ни противоречиво време и нас,  раздвоени между виртуално и реално, между тук и сега, между това, което сме и което искаме да  бъдем. Има ли го при вас това послание?

Писателят винаги се опитва да не отправя преки послания, а да изгради истински герои, чрез които предава своите послания. Наистина, струва ми се, че днешното време е много трудно: ценностите са размити – кое е добро и лошо, кое е правилно и неправилно, имаме много модели. Моите герои се опитват да намерят някакъв път – Виктор успява, но за останалите не съм сигурен; Тристан Колев поне си живее живота (това е тайният клиент от втората новела).

А вие как гледате на случващото се в България и на литературния фронт в частност?

В България бих казал, че има аналогия с третата новела. В “Гран Виа” действието на места пише, че се развива през 2018 г. Но това е леко намигване, защото фактически няма значение дали е 2018 г. или съвсем скоро. Тогава хората са напълно объркани, по улиците има барикади, безработицата е масова, отчаянието е пълно. Хората са на барикадите, но дори не знаят защо са там. Те се замерват взаимно, защото едните искат работа, а другите ред и сигурност. В България наскоро настъпи подобен момент, а сега се настани вакуум. Сега ценностите се определят от телевизионни изявления, нещата се изпразниха от съдържание, каквото и да се каже минава покрай ушите на хората. Дано от хаоса произлезе нещо, както винаги е ставало.

Специално литературата като че преживява подем, не вакуум. Може би липсата, вакуумът в обществото води до поредица от силни литературни явления?

Винаги когато в обществото се породят напрежения, те „избиват” някъде, рефлектират в творчеството и това става несъзнателно. Не че авторът е по-прозорлив, просто той отделя повече време на темите, задълбава се в процеситеи проблемите.  Насочванетона мисълта към определена тема в един момент може да доведе до някакви прозрения. Да, в този смисъл сега имаме някои нови книги, които са интересни.

Какво четете в момнета?

Винаги чета по няколко книги едновременно. В Kindle имам 300 книги на разположение във всеки момент. Електронният четец те кара да кликваш непрекъснато, начинът на четене на книги в този вид е безумен – четеш няколко страници от една, след  това се връща на Home и отиваш на следващата. За всяко настроение имаш на разположение отделна книга.Този начин на четене ще става все по-популярен. Новите четци са с все по-голяма памет и с по-достъпна цена. Много е лесно да имаш 2000 книги в джоба си. Аз самият също публикувам електронни книги, защото знам, че има читатели, които четат само на електронни устройства, затова съм се погрижил и за тях.

Как осъществихте прехода от късите разкази към по-дългите форми?

Новелата е преходът между разказа и романа. Мога да кажа, че за „YouTube  – mylove” имах идея да бъде роман, но всичките ми герои действат доста бързо, освен това нямам нужното желание да описвам дълги по една страница природни сцени. Мисля, че  днешният читател търси повече действието. И все пак е много различно – ето този разказ искаше да се развие в по-дълга форма. От друга страна усетих, че писането на роман дава комфорт на писателя, защото той живее с една и съща тема дълго време – шест месеца до година или повече. Разбира се появяват се нови герои и действия, но писателят мисли само по определената тема и работи.  Разказът се пише бързо, ударно, след което авторът отново се намира в празнота, докато му дойде идеята за следващия „голям” разказ – голям като тематика не като дължина.

Кажете нещо в заключение към читателите ви или към хората, които още не са чели книгата ви, как да посегнат към нея?

Книгата ми изглежда като перфектен търговски литературен продукт, който има корица, намекваща за хумора вътре. Самото заглавие „Слънчев бряг – код жълто” е по-скоро търговско и дори хора, които обичат да четат жълти неща биха си я купили. Това е книга клопка, защото наистина едноименната новела е хумористична, в нея действието се развива бързо. Същият читател, обаче, изведнъж попада на другите две новели, които нито са хумористични, нито оптимистични, те са доста екзистенциални. Може би тези новели ще спечелят читатели, които ще си  кажат: „А, това е интересно за четене”. От друга страна имам читатели, които знаят как пиша и те ще си кажат, че съм написал една хумористична книга, но ще поискат да видят и какво друго има вътре, защото останалите две са в стила литературна фикция, където се създава нов свят, а не се описва съществуващия наоколо. Радвам се, когато получавам обратни отзиви за книгите си.

Прочетете още:
"Слънчев бряг – код жълто" от Любомир Николов