Любен Димитров: При писането на художествена литература трябва да изненадаш първо себе си

Интервю на Ивет Лолова

„Рибите не виждат бяло”, изд. „Скалино”, 2017 г., е дебютната книга на журналиста Любен Димитров. Това са сериозни, но и забавни разкази, които се обединяват около сложни теми като умирането, загубата на близък човек, бащинството, болката. За равновесие авторът поставя на другата табличка на везната любовта и нежността във взаимоотношенията, а някъде дори ги поръсва с хумор.

Не очаквайте да прочетете историите на един дъх, защото смисълът на човешкия живот не може да се обходи за два-три часа. Не е шега работа да се разходиш из подземното царство на Хадес (в душевен и в митологичен смисъл), да се качиш обратно в нашия свят и да начертаеш допирателните между тях. Аз се влюбих в мотото на един от разказите „Тук смъртта помага на живота”, който за мен е като общ знаменател за всички истории.

Ето какво още сподели Любен Димитров:

Като журналист със сигурност всекидневно се срещаш с интересни теми. Случва ли се те да влязат в писателското ти въображение и да ги пренапишеш в разказ?

Имам фотографска памет, която често ми върши добри услуги, тъй като смисълът на нещата, които ме впечатляват, изкристализира на по-късен етап. Всичко е чуден каламбур от мисли, преживявания, моментни усещания, сънища, впечатления. Когато сядам да пиша, успявам да въдворя ред във всичко това и хаосът в мен утихва. Иначе, конкретни истории в сюжетен план от реалността и от работата ми като журналист, почти не съм вземал. Грабвам само някой детайл, слагам го на друго място и той сам тръгва я надолу, я нагоре, накъдето си пожелае. Така се случи с разказа „Хендрикс, Томи и майната му на времето“. Мотив за написването на историята е едно убийство, по което бях работил. Всичко освен трагедията обаче е плод на въображението ми.

Каква е разликата между това да предадеш едно послание към читателя чрез журналистическите жанрове и чрез художествената литература?

Разликата е в свободата да го направиш по начина, по който ти желаеш, да използваш похватите и думите, които сам поискаш. При журналистиката знаеш, че материалът трябва да стигне до определен кръг читатели, бил той широк или тесен. Писането при журналистиката е преди всичко работа. При художественото писане единственият сигурен човек, до който си убеден, че ще стигне историята, си ти самият. А за да изненадаш себе си, и то още в самия процес, без да си сигурен какво реално ще постигнеш, е доста трудна задача.

В почти всеки от разказите в „Рибите не виждат бяло” става дума за умиране. В „Известно време след смъртта” дори хващаш читателя за ръка и го разхождаш в царството на мъртвите. Това ли е начинът да спрем да се страхуваме да живеем – като опознаем смъртта?

Смъртта сякаш е пролука в този обикновен живот, от която прозира нещо свише. Колкото интересен може да е животът, толкова може да бъде интересна и тя. Някой беше казал, че чувството само по себе си е божествено. Човекът е божествен, докато чувства. Той е божието чувство. Да почувстваш смъртта означава да се доближиш до разбирането за нейното тайнство, смисъл, и така да я преосмислиш, да я озаптиш дори.

Част от действията в разказите ти се развиват в болница, лудница, църква, на гробищата, което придава особена мистика, но и напрегнатост на историята. С какво те привличат тези места?

Всички хора са свързани по един или друг начин с тези места. А когато те вълнуват теми като смъртта, лудостта, вярата, е съвсем нормално да пратиш героите си там. Колкото е нормално и точно обратното – да ги запокитиш далеч, далеч от тях.

Харесваш ли щастливия край в литературата? Има ли разказ, който се колебаеше как да завърши и имаше повече от един вариант за финал?

Щастието, може би, се крие в хилядите безвъзвратности, които водят до края. Той, сам по себе си, зависи от степента на осъзнаване на тези обстоятелства. Щастливият край е много субективно понятие, определянето му е въпрос на интерпретация. И при мен се получава нещо подобно. Процесът на работа ражда края. Много често не знам точно как ще завърши историята, а фактът, че един край се преобразява в друг, ме кара да си мисля, че край всъщност не съществува.

Как избра корицата на „Рибите не виждат бяло”? За мен едва ли би могло да има по-подходяща картина – разноцветните глави, само уста и очи, сбити едни до други, ми напомнят за древногръцкия хор, който изразява общественото мнение.

Художникът Венци Диков ми изпрати част от своите произведения и аз онемях. Тяхната искреност ме порази. Лицата просто засияха в съзнанието ми, и надявам се – в разказите. Въпрос на споделена чувствителност. Хрумна ми, че те са рупор, на всичко и нищо, на казано и премълчано, на душата. Просто си паснаха.

Вярваш ли, че една книга може да промени човешки живот?

Умберто Еко го е казал много добре: „Една от основните функции на литературата е урокът, който ни дава за съдбата. Нещата в литературата са се случили, и то веднъж завинаги, по определен начин, без да се съобразяват с желанията на читателя. Той трябва да приеме това разочарование и чрез него да усети тръпката на съдбата. Книгите променят живота, тъй както той ги сътворява.”