"Любезни хора" – епиграми от Марко Ганчев

обем: 176 стр.
цена: 11,95 лв.
ISBN: 978-954-26-1207-0
Очаквайте на 26.04.2013 г.!

За автора:

Марко Ганчев е роден през 1932 г. в с. Марча, което днес е квартал на Дряново. Племенник е на писателя Марко Марчевски.

Първото му стихотворение излиза през 1942 г. в столичното детско вестниче „Другарче" на К. П. Домусчиев. Тогава той е на 10 години.

През 1946 започва да сътрудничи редовно със стихове на вестниците за гимназисти „Средношколско единство" и „ЕМОС", издавани в София.

Марко Ганчев завършва гимназия в Дряново и е приет за студент по българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Като студент печата стихове във вестниците „Народна младеж", „Литературен фронт", „Стършел", в литературни списания и сборници. След завършването на българска филология е изпратен от Съюза на българските писатели в Тирана, Албания, да се подготви за преводач на поезия от албански език.

Първата стихосбирка на Марко Ганчев е „Семената зреят". Освен на поезия Марко Ганчев е автор на сатира, есета и детска литература.

Дълги години работи и като журналист. Бил е завеждащ отдел култура и е член на редколегията на вестник „Стършел". От 1968 е завеждащ редакция „Поезия" в издателство „Народна култура", до 1971 г., когато е изключен от БКП заради отказ да гласува резолюция срещу Александър Солженицин. Продължава работа в отдела като редови редактор, а от 1979 до 1984 г. е редактор в сп. „Съвременник".

Марко Ганчев е бил главен редактор на алманаха за хумор и сатира „Апропо", издание на Дома на хумора и сатирата – Габрово. През 1989 г. започва да води рубрика два пъти седмично по радио „Свободна Европа", в която чете политически есета под общо заглавие „На прощаване с тоталитарната система".

От декември 1989 до 1993 г. е главен редактор на вестник „Литературен фронт", преименуван междувременно на „Литературен форум".

На 8 март 1988 г. Марко Ганчев заедно с други изявени български интелектуалци учредяват в София Обществен комитет за екологична защита на Русе и по този начин застават зад каузата на русенци за спиране на химическия комбинат в Гюргево, който обгазява града.

Ганчев е бил депутат от Съюза на демократичните сили в 7 Велико народно събрание, подписва новата конституция, заради което е изключен от СДС.

От 1993 до 1999 г. е посланик на Република България в Република Беларус, след което е писател на свободна практика.

Носител е на много престижни литературни и други награди. Сред тях са: Почетен гражданин на Дряново, Национална награда за поезия "Иван Николов, Наградата "Чудомир" за хумористичен разказ, Литературна награда "Ергосфера", Националната награда „Константин Константинов” за цялостен принос в детското книгоиздаване, Орден "Стара планина" – I степен за изключителен принос към българската култура, Националната награда Христо Г. Данов, Бронзов лъв на Асоциация „Българска книга", Националната литературна награда „П. Р. Славейков“, присъдена му от Министерството на образованието и науката за цялостното му творчество за деца и юноши, Специалната награда на АБК за оформление и полиграфическо изпълнение, Национална награда за цялостно литературно творчество „Рачо Стоянов".

През 2012 година ИК „Хермес“ издаде мемоарите на Марко Ганчев – „В търсене на изгубеното племе“ – една книга, която всеки човек трябва да има в библиотеката си.

Сега големият журналист, поет, писател и общественик, носител на орден “Стара планина” първа степен за изключителен принос към българската култура – Марко Ганчев, представя новата си книга – „ЛЮБЕЗНИ ХОРА“.

За книгата:

Много въздухари има в литературата, но литературно произведение само от въздух не ще намерите другаде, освен в тая книга. Най-напред авторът смяташе, че е постигнал рекорд с епиграма само от една сричка:

Подобрява се положението

на главатар от населението.

Макар че тук от автора е само сричката „тар”, отказаха да я включат в Книгата на Гинес. Авторът се принуди да напише още по-къса:

България цяла сега вази гледа,

България цяла все гавази гледа.

От автора бе само буквата „в”, но ония пак не я признаха за рекорд. Вече нямаше накъде. Трябваше да се напише епиграма само от въздух:

Ние живеем в страни,

които живеят встрани.

Нямаше къде да ходят, след като от автора имаме само един празен интервал, включен в последната дума на епиграмата. Но за да не се хваща пак на евентуални въртели от страна на Книгата на Гинес, всичките си опити авторът включи в тая собствена книга.

Марко Ганчев