Левон Манукян гледа с оптимизъм на диригентската кариера

Левон Манукян е млад и многообещаващ български диригент. Завършил е Националната музикална академия "Панчо Владигеров" със специалност "Оперно-симфонично дирижиране" през 2006 г.  Носител е на редица награди и отличия. Ето едно интервю специално за читателите на Kafene.bg, в което ни споделя за трудностите на музикалната кариера у нас днес и оптимизма, който все пак неизменно присъства в ежедневието на всеки млад творец.

Г-н Манукян, имате редица награди – най-голямата, според Вас?
Тази, че ми беше отредено да се занимавам с музика. По-ценни за мен са моралните награди, като тази на Министъра на културата за принос в развитието на българската култура или на Арменския архиепископ за цялостен принос в развитието и популяризирането на арменската култура в България.

От къде черпите вдъхновение?
За да изгражда нещо човек, преди това трябва да има много познания. Денонощно обогатявам познанията си, следя активно културния живот в България и по света, създавам контакти с хора, които са достигнали високо ниво на професионално развитие.
А колкото до вдъхновението – на първо място то е резултат от огромната ми любов към музиката и въобще към изкуството. Не по-маловажна причина обаче и е фактът, че съм арменец. Историята на този народ, трагедията, която е преживял, ужаса който е изпитал и изтърпял – всичко това въздейства силно върху мен и ми помага като творец. В тази връзка се проявявам и като композитор, създавайки произведения, посветени на жертвите от Геноцида над арменците през 1915 г. или на журналиста Хрант Динк (жертва на един „съвременен“ геноцид през 2007 г.)

Вашият "най-голям" и любим учител?
Иван Маринов – огромен диригент на световно равнище. Не него дължа най-много. Разбира се, при съвременните средства за информация, човек непрекъснато се учи от най-доброто, което се създава в неговата област. Или най-малкото си „сверява часовника“.

Вашият любим композитор?
Такъв въпрос не се задава на композитор! Шегувам се, разбира се! Много са великите имена и ще бъде непрофесионално да посоча само едно. Но бих споменал, например, последния автор, над когото съм работил – Густав Малер. Той е един от най-големите и би било прекрасно повече хора да се докоснат до музиката на този гений.

Мнението Ви за нивото на родната музикална сцена като цяло?
И на диригент не се задава такъв въпрос. Отново се шегувам, разбира се! При тази криза, която след 1989 г. срина демографския прираст и промени ценностната ни система, рязко спадна и броят на желаещите да се посветят на класическата музика. Голяма част от изградените вече кадри заминаха (и продължават да заминават) за чужбина, талантливите ни педагози преподават по чуждите академии и консерватории… Как тогава да очакваме развитие на родното ни изкуство? В събития се превръщат най-често гостуванията на големи имена, които са благоволили в края на световните си турнета да минат и през България. Но и това е нещо, защото такива концерти се помнят дълго.

Какво мечтаете да дирижирате?
По принцип, аз превръщам всяка мечта в реалност. Ако тя се роди в главата ми, то вече имам план как да я реализирам. Така че аз не мечтая, а проектирам! И скоро след това реализирам. Бих искал, разбира се, да застана на световните подиуми, пред големи квалитетни оркестри. Но това не бива да бъде просто мечта, а стратегия!

А с кой изпълнител/и желаете да сте на една сцена?
Мога да дам цял списък с имена, които бих искал да дирижирам, стига някой да прояви интерес да го финансира.

Мястото на класическата музика в живота на съвременния българин?
Самотно… За съжаление.

Вие самият каква музика слушате най-често?
Такава, каквато няма да чуете в нито една дискотека или кръчма с „жива музика“

Какво следва, според Вас, да се направи, така че да има повече хора при изпълненията на класическа музика?
Добре е да се осъвремени подхода към публиката, да се намери начин тя да бъде   привлечена в концертните и оперните зали. Вече и в световен мащаб се използват за тази цел атракции, светлинни ефекти, декори, движение. Защото при съвременните технологии в живота ни, класическият оркестър и концертната зала често се смятат за отживелица. Затова тези технологии трябва да навлязат в оперните театри и зали, да ги осъвременят (ще дам пример с триизмерното кино, доста модерно напоследък). Възможностите са много, дори не е нужно да се измислят. По света се прави доста в тази посока, нека се поучим от чуждия успешен опит. Погледнете огромните стадиони, превърнати в концертни пространства с огромни видеостени. Тях ние тук все още използваме само при фолк- и попконцерти. Аз лично смятам, че е крайно време и класиката да се възползва от тези възможности, а не да се държи като недооценена примадона. Защото накрая съвсем ще я забравят, а изкуството без публика е мъртво.