Къде са гробовете на българските царе

Къде са гробовете на българските царе?

Откъс откнигата "Български загадки 2" от Григор Николов.

Стане ли дума за гробовете на българските царе най-напред излизат споровете – кой кога и как е загинал, къде е погребан и дали са запазени останките му. А българските владетели загиват или при бойни походи срещу византийците, за да отстояват държавата си, или при заговори на уж трябвалите да са им верни до смърт боляри. И заради това се изправяме пред свършения факт днес да имаме намерени гробове на Кубрат и Аспарух, (с известни уговорки), Самуил, Иван Владислав, Гаврил Радомир в базиликата „Свети Ахил“ и Борис III в Рилския манастир, макар и за него разни „очевидци“ в спомените си да дават противоречиви сведения къде е погребан. В резултат на това, сякаш като зла прокоба, съвсем малко за държава с богато минало техни гробове са запазени до днес. Всъщност напълно логично за народ, който още спори дали държавата му е създадена през 681 или 679 г. Спор не днешен, както се опитват да внушат някои, претендиращи за първооткриватели, а доста стар. Още големият ни историк Васил Златарски пише, че „основаването на българската държава ще трябва да отнесем към 679 г. след Христа, а понеже с това събитие е почвала историята на придунавските българи, то наскоро след това тая знаменита дата била взета от тях като основа на собствена ера и почнали след нея от 680 своето летоброене.“  Само че Васил Златарски е казал това преди повече от век и днес мнозина не разчитат на новооткрити исторически факти, а на забравата.
Поради липса на българска азбука за първите ни царе съдим най-вече по писанията на византийски хронисти. И когато от няколко години витае патриотичната идея да направим техен пантеон, безспорно добра и заслужаваща внимание, то се изправяме пред въпроса какви кости ще положим там?
Уж се знае къде са гробовете на Кубрат и Аспарух. Дали? А не е ли това само хипотеза?
На 29 май 1912 година десетгодишното пастирче Фьодор Деркач се втурнало към дома си, като размахвало златна чаша.То я открило с приятеля си Иван Маджар, докато измъквали пропаднало в яма до реката теле. Изведнъж изпод краката му се подали няколко няколко чаши и поднос. Това става в с. Малая Перешчепина на брега на река Ворскла, на 13 километра от Полтава. Щом разбрали, хората от селцето хукнали да събират злато. Селският учител обаче единствен запазил по-здрав разум и бързо тръгнал към града, за да съобщи за находката. Полицията събрала предметите и те били откарани в Ермитажа в Санкт Петербург. Съкровището наброявало около 900 пръстени, колани, огърлици, монети, кани, чаши, предмети за бита, два меча и златни слитъци. Изследванията показали, че те са от Византия, Гърция, Иран, Индия, Китай, но в някои от тях имало мотиви на викингите, та дори и сцени от „Камасутра“. Загадката обаче е, че на мястото край река Ворскла са намерени следи от огън, но не и кости. Едва през 1963 година, след повече от половин век, при поредното археологическо проучване, на мястото на откритието Иван Маджар си спомнил, че имало парчета от череп, капаче от коляно и костни пластини, но те, с оглед на изминалото време, не са открити. 
През 1913 година граф Л. Бобински докладва за съкровището в Лондон  на конгрес на историците, но не изяснява неговия произход. Всъщност различните изследователи близо 40 години не се опитват да докажат на кого е принадлежало. През 50-те години на миналия век професор Зайбт от Виена разчите монограмите на пръстените и твърди, че на единия е изписано името на хан Кубрат. Това за него е сигурно доказателство, че находката и гроба са на основателя на Стара велика България (Оногурия). През 1984 година пък немският специалист по ранното средновековие Йоахим Вернер лансира тезата, че съкровището не може да е на друг, освен на Кубрат, защото той бил в приятелски връзки с Византия и обяснява това с факта, че детските години на хана преминават в двора на византийския император Ираклий, а по-късно дори се оженил за дъщеря му. Дългият близо метър меч пък бил подарък от императора и за това сведетелствал гръцкия надпис на дръжката. Вернер разчита надписите на трите златни пръстена с гръцки монограми. Символите на два от тях са „на Кубрат“ и „на патриция Кубрат“. По-спорно и до днес е разчитането на третия монограм, за който Вернер твърди, че е или „на патриция бат Органа, или отново „на патриция Кубрат“. Последните византийски монети (солиди), открити наред с другите ценности от пастирчето Деркач са сечени от император Констант II, наследил Ираклий начело на империята и управлявал от 641 до 668 г. По монетите немският професор определя, че съкровището е заровено в средата на VII в., което, разбира се, потвърждава тезата му. 
Други учени обаче, още от откриването му до 70-те години на миналия век,  го приписват на славяни, авари, хазари, и дори на народи от по-късен исторически период. Пръв академик Рибаков го определя като славянско. Тезата му обаче е опровергана и надделява мнението, че то е принадлежало на степни народи. Унгарците Чалан и Д. Ласло в средата на миналия век се опитват да докажат, че е аварско. Други учени пък твърдят, че то е на тюркски вожд. В последните години отново се налага тезата, че съкровщето от Малая Перешчепина е принадлежало на знатен варварски вожд, а не на Кубрат. До днес категорично не е доказано, че край Малая Перешчепина и открит  гроба на хан Кубрат. И се оформя една загадка, разрешаването на която може би е предстоящо. 
Хан Аспарух умира в битка срещу хазарите през декември 701 г. на около 58 години и надделява мнението, че е  погребан в Украйна, макар често и това да се оспорва. Други приемат за година на смъртта му 703, а трети 700 година, като се позовават на Анонимната българска хроника. Моско Москов пък след като анализира Именника на българските ханове смята, че основателят на българската държава е починал през 695 година. През 1930 година Владимир Гринченко прави разкопки на терен, на който ще се строи металургично предприятие край село Вознесенка до Запорожие на брега на Днепър. Той открива кости на  30 души, златни и сребърни предмети, стремена и стрели, токи от колани и други находки, днес наричани артефакти, в цилиндрична дупка с дълбочина 90 и диаметър 70 сантиметра. След като анализира откритието си, археологът твърди, че са на военен командир и неговите приближени от VII-VIII век. Сред находките е и сребърен орел с копчета по опашката и монограм на гърдите. И тук, както и при предполагаемия гроб на Кубрат, има следи от огън, а е известно, че прабългарите са изгаряли своите мъртъвци. По-късно учени, сред които и български, разчитат надписа като „Еспор“ или „Испор“ – имената, с които хан Аспарух е наричан в старите византийски хроники. Доказано е, че птицата е беркут или скален орел, която пък е тотем на прабългарите. В накрайниците на коланите, ритуалните чаши и  палашите е открит хиралдически трилистник, символ на рода Дуло, който обаче не е приет като категорично доказателство. Други учени прочитат надписа на монограма като „Петрос“ и с това задълбочват загадката. Дори и проф. Рашо Рашев, който проучва Плиска през лятото на 2005 година, изразява мнение, че хан Аспарух и синъту Тервел са погребани именно край столицата си. Досега там гробове не са открити. Руснаците и укаинците пък приемат, че край Вознесенка е гробът на руския княз Светослав, загинал в битка с печенегите.
Версии шестват и за могилата на Омуртаг, но гроб няма. Според някои той е погребан в голямата Свещарска могила. Разкопките на унгареца Геза Фехер през 30-те години на миналия век  не откриват прабългарски следи. Други и до днес сочат „Демир баба теке“, предположение, изказано още от Карел Шкорпил. Тази теза почива на надписа на Омуртаговата колона, че съградил дворец на равно разстояние от Плиска и Дунава. От „Демир баба теке“ до реката са 50 км, а до Плиска – 52. Наистина има дървен саркофаг със зидан гроб под него, но празен. До саркофага са поставени железни обувки, тежки 3-4 кг, както и джобно ножче. Проучванията сочат, че „Демир баба теке“ е строено в средата на XVI в., но има податки, че е изградено на мястото на по-древен култов храм. В двора е част от стара колона и основа на друга в земята, каменен корниз и шест стъпала в скалата, които са водили към стара постройка.
Крум Страшни умира пред стените на Константинопол, по-сетне Цариград. Не в битка, а както пишат византийските хронисти – от сърдечен удар, поразен от вероломството на византийците. Предисторията е такава: той обсажда Константинопол и император Лъв V му предлага да водят мирни преговори на морския бряг до Златния рог, като българският хан вземе няколко негови хора, а императорът със свитата си щял да слезе от кораб. В същото време обаче се разпоредил Крум да бъде нападнат от засада по време на преговорите след таен знак. Трима византийци се скрили в една къщичка, близо до морето, където трябвало да се водят преговорите и чакали знак да нападнат. Крум се явил със своя логотет, зет си Константин и племенника си. Преговорите започнали, но Крум видял знака, скочил на коня си и се впуснал да бяга подгонен от тримата войници. Зет му и племенникът му били пленени, а логотетът му – убит на място. Побеснял от яд Крум опустошил всичко около Константинопол, изгорил византийските църкви, манастири и дворци вън от градските стени, разрушил и статуите от дворцовия хиподрум. Гневът на Крум обаче се оказал разрушителен за самия него и той починал от сърдечен удар пред крепостните стени. И оттук започва мистерията. Едва ли българската войска е погребала своя военачалник пред Константинопол. Крум вероятно е бил пренесен в столицата си Плиска. Къде е гробът му. Никой не дава отговор – още разкопките на братя Шкорпил, ни Иречек по-късно, нито съвременната ни археология. А такъв гроб не може да няма. Дали пък не е открит някъде назад в годините и безвъзвратно загубен.  По подобен начин стоят нещата и с Тервел, Телериг, Кардам и Омуртаг и приемника му, най-малкият му син Маламир, които поне според сведенията на хронистите умират в постеля в царското си ложе. Те със сигурност са погребани в столицата си. При разкопките на църквата в Плиска отговор няма.
Още по-голяма е мистерията със смъртта на Борис I Покръстител, който налага със сила християнството. Той дори отказва след преговори на Рим католицизма и  прекъсва връзките на България със западните държави. По това време започва да води преговори с немците, които се опитват да откъснат България от групата на източните народи. Той дори сключил съюз с немския княз Арнаулф през 893 г. Борис и зад манастирските двери, в които се оттегля след налагане на християнството, следял политиката на България. Той затворил в тъмница тогавашния архиепископ Йосиф и сина си Владимир, като го ослепил. После свикал народен събор, който решил проблемите на държавата, премества столицата от Плиска в Преслав и отново се оттеглил в манастир, където и умира.
Със Симеон I и Петър I се свързват гробове в Златната и Дворцовата черква в Преслав, но отново находки няма. За Петър I има и сведения, че е починал в Рим.
Със сигурност гроб на български цар открива Моско Москов в далечната 1906 г. Той копае в търновската църква „Св.св. 40 мъченици“ и намира останки на средновековен аристократ. Заради царските атрибути предполага че това е гробът на Иван Асен Втори. В църквата са намерени и два женски гроба – вероятно на съпругите на Иван Асен унгарката Ана-Неда и епирката Ирина Комнина. Надгробната плоча на една от цариците после изчезва и днес се поставя под съмнение дали въобще е съществувала. Москов разкопава и във великотърновската църква „Свети Димитър“, в която Асен и Петър обявяват въстанието си през 1185 г. В притвора открива два гроба и кости, но със съжаление разбира, че те са разкопавани и преди него и скъпоценностите ограбени. Нарича ги „Асен“ и „Петър“. Те са на възстановителите на Втората българска държава. Всичките находки оставя в днешната сграда на Първа гимназия във В. Търново Там през 1913 г., когато ходът на Междусъюзническата война е успешен за България, са настанени пленените сенегалци и те разпиляват нещо, което днес би могло да бъде национална светиня.
Две места спорят и за гроба на Михаил Шишман, царувал от 1322 до 1330, когато загива в битката за Кюстендил. През 1916 г. проф. Йордан Иванов, член на мисията, която събира българските съкровища из Македония, ръководена от Богдан Филов, проучва църквата „Св. Георги“ в село Старо Нагоричене, днес до границата с България. Той открива саркофаг с надпис, че тук е погребан българският цар. Кюстендилци обаче имат църква със същото име и твърдят, че Михаил Шишман е погребан именно в нея. Гробове и на двете места няма, а през по-миналия век църквата е разрушена до основите на сводовете.
Преди 40-ина години на хълма „Царевец“ са открити 13 гроба на средновековни аристократи. Смята се, че сред тях е и гробът на Иван Александър, но и тези останки също са изчезнали. В двора на църква „Св.св. 40 мъченици“ пък е бил открит и фрагмент от т.нар. Търновски надгробен надпис, в който се споменава за смъртта на сина на Иван Александър Иван Асен. Пълна загадка е и мястото на гроба на другия му син.
Иван Шишман е последния цар на Втората българска държава. На 17 юли 1393 г. столицата Търново е превзета от турците. Царят обаче умира след две години, защото се признал за васал на турския султан и е станал управител на Никопол. Историци твърдят, че е убит по заповед на султана и погребан край дунавския град. Легендите обаче, записани още от Паисий Хилендарски, сочат място край Самоков. Иван Шишман бил погребан в местността „Погледец“, по-късно наречена „Дервиш могила“. До нея са развалини и останки от древна крепост, строена от него. Къде е истината едва ли ще разберем.
През 1965 г. гръцкият професор Николаос Муцопулос открива до стената на патриаршеската базилика на о. Свети Ахил в Преспанското езеро гробовете и скелетите на последните владетели на Първото българско царство – цар Самуил и неговия син Гаврил Радомир, и на Иван Владислав. Днес връщането му е политически въпрос, а самият академик твърди, че никога няма да издаде, къде е прибрал костите. И уверява, че са увити в хартия и напълно запазени. Но са скрити на сигурно място. Едни предполагат, че тайнственото място е солунския музей, други, че е църква край града, а трети – специална камера в охранявано хранилище. Българин обаче не ги е виждал.
Впрочем, като изключим Сакскобургите, няма и генеалогия на българските царе. В Търновската конституция на Учредителното събрание през 1879 г. в член 5 е записано, че: „Царят е върховен представител и глава на държавата.“ Дето България си няма цар е ясно, но тя няма и потомък с благородна кръв – та от последния Иван Шишман са минали 486 години. И се налага да си внесем отвън Александър Батенберг. След неговата абдикация при избора на нов княз се появява и Александър Богориди, който живее в Париж, но чийто баща Стефан е инициатор за избиране на Вселенски патриарх през 1841 г., и заради това княз на остров Самос. Разбира се, тази кандидатура не е достатъчно благородна, та отново се „внася“ княз от Австро-Унгария. Фердинанд обаче си прави родословно дърво, пазено и днес в Държавна агенция „Архиви“, от което излиза, че е далечен потомък на комит Никола от X век.