„Кафе пауза“ е най-новата книга с разкази на Иглика Дионисиева, издадена от издателство „Lexicon“ – представяме отзив за сборника от Ирен Петрова
Кафе паузата – онези жадувани минути, когато събличаш служебните ангажименти, забравяш бъбривите си колеги, които никога не те оставят да си вършиш работата, забравяш, че не си приготвила закуска за децата, че мъжът и тази вечер ще се прибере пиян и ще те наругае… Една най-обикновена почивка между стотиците задачи за деня, които никога не свършват. Сядаш в кафенето сама и се вглеждаш в непрогледно черната течност.
А там ненадейно светът се отваря и в него виждаш събрани в един единствен миг – първото докосване с другия пол, последния поглед на починалия, възгорделия се Истанбул, който сякаш пламти в залеза, онова дълго пътуване, от което се лиши, плаването с кораб покрай бавно отминаващото битие, в което можеш да видиш всичко на забавен каданс, да се огледаш в бреговете на живота си и да си помислиш: наистина бях аз, наистина с плътта си съм изпитала всичко дотук… Ето какво може да се случи в една обикновена кафе пауза.
„Кафе пауза“ е заглавието на новата книга на Иглика Дионисиева, публикувана от издателство „Lexicon“. Това невинно заглавие успява да повлече читателите със своята лекота и непринуденост и обещава да разкаже уж на кратко, на по чаша кафе, цял един живот, изживян като за 15 минути. Но в тези 15 минути се събират толкова много сюжети, толкова много човешки съдби, че имаш усещането, че сам си изживял всичко, не просто си го прочел или ти е разказано. Книгата всъщност повдига много сериозни въпроси, които често остават незабелязани в забързаното ни ежедневие. Разкриват се такива проблеми от човешкото ни битие, които е трудно да се коментират. Понякога оставяме да изтекат дните ни, без дори да се огледаме, какво пропускаме, кое точно не работи в отношенията ни с другите и как бихме могли да решим проблемите си, без да претърпим сериозни загуби.
Още с първия разказ Иглика Дионисиева ни въвежда в тъмната страна от съществуването ни – с един разказ от психиатричната клиника, който стоварва върху нас ужасяващите човешки съдби на хората, допуснали да попаднат на такова страшно място и на медицинския персонал, който ненадейно се оказва дори в по-тежко състояние от това на пациентите. Не сме ли ние болните по-здрави от тези, които ни лекуват? Не ни ли е по-леко на нас, които просто лежим в болничното легло и чакаме поредното лекарство да ни се даде, отколкото на онези, които грижейки се за нас, оставят собствения си живот в ръцете на други…?
Разказът „Бащата“ разкрива неумението на голяма част от родителите, да се справят с децата и собствената си нервна система, което създава редица неприятности в последствие. Как можем да градим едно здраво общество, когато не можем да съградим дори едно тричленно семейство? Един детски вик може да те отведе дори в съда и в затвора, ако не успееш да се справиш първо със себе си.
Книгата на Иглика много точно илюстрира бита и езика на обикновения българин, на българския селянин и опита му да стане гражданин. В разкази като „Коледната баница“ проличава сантименталността на възрастните хора и огромната пропаст, която дели млади и стари, а също и различните призми, през които те гледат. Един проблем може да бъде видян с толкова очи, колкото и хора има на Земята. Понякога обаче споделянето не помага или е невъзможно, което ни води към безкрайните полета самота, на които вече нищо не никне освен нея. И там, в тази градина, докато се разхождаме нощем и търсим умрелите си близки, няма в какво друго да се огледаме, освен в тъмнината. И вместо да се приберем, повтаряме само имената на обичаните, забравяйки всички останали имена. А какво се случва, когато бедността ни повлече с мръсните си ръце надолу и ни хвърли в света на проституцията? Тогава идва мечтания сън за вълшебствата на тази малка страна, в която живеем – страната вътре в нас.
Но разказите са и един същински рай, изживяващ се пред очите ни. Рай, в който сме „хипнотизирани от чудото на преобразяващото се море от изгрева“ и се събуждаме на брега, а телефонните ни номера и графиците са далеч. Ние сме свободни и сами сме господари на деня и как да го живеем. И докато се лутаме из лабиринтите на нашите сюжети и се чудим кой от тях е трябвало да вземем за основа на нашия роман-живот, малките късове разкази от вчера и днес си проправят път, за да израснат в една по-истинска книга – фрагментарна, но цялостна. Сядаме пред черната течност и виждаме как се бият Азът на младостта и помъдрелия Аз. А може би точно тази кафе пауза ни е нужна, за да осмислим живота си и да намерим начин да го живеем по-добре.
Автор: Ирен Петрова