Катерина Хапсали: Най-важното е книгата да докосне читателя, отговаряйки на някаква негова потребност

Обичате ли кафе? А гръцко кафе? А да чететете истории за семейството, корените, родовата памет, любовта, болката, самотата, надеждата, словото, вечния кръговрат на живота… Значи романът "Гръцко кафе" на Катерина Хапсали (Издателство "Колибри") е тъкмо за вас! След 3 дни е и премиерата на книгата, която ще бъде много специална. Тя ще се състои на 28 януари, в 19:00 ч. в столичния клуб Карусел. Повече за премиерата прочетете тук.

Специално за читателите на Kafene.bg в това интервю Катерина Хапсали разказва повече за предисторията на романа, за вътрешните криле и за целта на литературата.
Автор на снимката е Симон Варсано.

Каква е предиосторията на книгата?

Една вечер, скоро след смъртта на съпруга ми, когато синът ми беше на малко повече от година, отворих лаптопа и започнах да пиша… Първата глава е всъщност като шут във вратата – тя започва с погребение. В следващите дни продължих и около стотната страница,  усетих, че това е роман. Тогава започнах да работя прецизно върху вътрешната структура и  да изграждам образите. Вдъхновението за „Гръцко кафе” е синът ми, който също като героя, се нарича Ахилеас.

Заглавието привлича и директно насочва към някаква гръцка история. Имахте ли други варианти?

Романът имаше няколко работни заглавия, които обаче бяха прекалено концептуални. Избрах това , защото исках моментално да стигна до съзнанието на читателя. Когато човек чуе „гръцко кафе” той се сеща за напитката, но веднага се пита „А не беше ли турско?”. Тук влизаме в многопластовостта на Балканите, където изобщо не можем да се разберем кой от къде е и какъв е. Заглавието те вкарва директно в сюжета, където има много съмнения и подозрения, всеки дърпа чергата към себе си, с една дума – балканско!

А какво е гръцкото кафе?

В романа обяснявам как се прави. То може да бъде, както гърците го наричат, „глико” – сладко, „метрио” – средно сладко и „скето” – горчиво. Аз го обичам скето, което на моменти личи и в романа, защото има доста горчилка, но има и смешни ситуации. Читатели твърдят, че са се смели на глас.

На  места в романа извеждате силни афоризми, това от любовта към философията ли идва?

Радвам се, че сте го забелязали. Аз си имам професионалните изкривявания – личат и журналистът, и философът у мен. Като журналист съм свикнала да се саморедактирам и да пиша в кратки форми. Надявам се, че се е получил стегнат роман. Кратката форма печели читатателя.

Романът засяга и въпроса за търсенето на идентичност в глобалния ни свят. Как бихте коментирали това?

Исках да покажа, че никой не е оттук или оттам, всички сме отвсякъде. На Балканите е трудно да проследиш рода си 10 поколения назад и да кажеш, че знаеш какъв си. По-скоро въпросът, който си задават героите е „Кой съм аз?”, а не „Какъв съм аз?”. Този процес продължава цял живот. Има ли значение дали си българин, грък, висок, рус, нисък, слаб, пълен! Много по-важно е кой си. Дано това да личи в романа.

Какво получава човек от проследяването на корените и изследването на миналото?

Знанието за корените и предците е много важно, защото ни носи житейски уроци, поуки,  дава ни сила. В този роман няма факти, има приказки. Не съм проучвала семейните истории в музеите, ровейки се в исторически документи. Използвала съм тези прекрасни семейни легенди, които аз твърдя, че на Балканите ги има във всяко семейство. Такива истории и анекдоти се разказват на маса, това е част от нашия бит. А през последните няколко века човешката природата не се е променила толкова много. И преди нас хората са обичали, имали са деца, страдали са… Ако се вслушаме в гласовете им, можем много да научим. Особено от силните жени, като тези в романа ми.

Има една интересна двойка думи, която се появява няколко пъти в романа „оцеляване  и търпение”  („трептение” – както е в книгата). Търпението ли е ключът към оцеляването?

Надявам се да не е. Но, да, теоретично, търпението е добродетел и е добре да го показваш в житейските ситуации. Аз съм изключително нетърпелив човек, надявам се да съм оцеляващ все пак… Бих посъветвала всеки да има „трептение”, но ми е неудобно да давам съвет, който самата аз не спазвам.

В романа разказвате драматични истории, в които хората оцеляват. Как постигат това героите ви?

Мисля си, че това е някаква дълбоко вкоренена сила – едни вътрешни крила, които ти помагат да се издигнеш над ситуацията, да погледнеш нещата отвисоко, от птичи поглед. Мен лично, това много често ме е спасявало. Умението да изляза от конкретните обстоятелства, да погледна общата картина и да кажа: „Да! Има много несправедливост, има много утайка в кафето, обаче има и прекрасни неща, заради които този живот си струва.”

Какво се надявате читателят да получи от книгата, затваряйки последната страница?

В тази книга има много сюжетни линии, които се преплитат – като в живота, който също не е линеен. Направих един експеримент – създадох си моя „фокус група“. Дадох книгата на  читатели с различен манталитет, образование и характер, които да споделят мнението си. Резултатът беше, че всеки взе от нея това,  което му трбяваше! Някои от коментарите бяха: „Колко добре си ни усетила нас, майките!”; „Колко добре си показала връзката син-баща!”. Други говореха за болката, самотата, словото, надеждата, любовта, вечния кръговрат на живота… Оказа се, че книгата беше въздействала различно върху всеки, но не бе оставила никого равнодушен. Аз не вярвам в самоцелното писане, а в литературата като споделеност и диалог. В крайна сметка най-важното е книгата да докосне читателя и да отговори на някаква негова потребност.