Йордан Ефтимов: Само вярата в отдавна известни абсурдни неща може да предизвиква трайни промени

Йордан Ефтимов даде това любопитно интервю специално за читателите на Kafene.bg.

Четат ли българите днес?
Не повече отпреди и не по-малко. Изменя се картината на предпочитаните от различните читателски групи, разграничими по образователен ценз, професионални интереси, начин на живот и светогледна ориентация, възрастов и полов признак. В битката за сърцата на младите мъже научната фантастика, която е била страст през 1970-те, през последните петнайсет години бе изместена от фентъзито. Историческите любовни саги в стил “Птиците умират сами” и романите за търсенето на брачен партньор а ла “Гордост и предразсъдъци” позагубиха руменина, изтикани от чиклита с неговия фокус върху самотната интелектуалка, бутаща и количка с бебе, и Samsonite с модни рокли на колелца. Преди сто години онези, които са се смятали за елит, са следели парижките моди и са пердашели някакъв френски, днес като разтвориш списание “Мениджър”, виждаш как щефовете на предприятия посочват американски романи направо с английските им заглавия.

Смятате ли, че трябва да се предприеме нещо, за да се накарат хората да четат повече?
Забавното е, че тревогата, че се чете твърде малко е много по-разпространена в западните общества. Да вземем Великобритания. Преди няколко години Британският съвет осъществи кампанията “Шампионите четат” – изложба от постери, на които са снимани боксьори и лекоатлети, които рекламират любимите си книги. Пак англичаните осъществиха и съвместна акция на министерствата на културата и образованието, която включваше изследване за това на колко психически заболявания помага четенето.

А англичаните четат няколко пъти повече от българите. Защо? Ами защото, образно казано, в “Гардиън” всеки божи ден има отзиви за книги – и те не са нито спаружени и скучни, нито са тикнати в някоя глуха страница до репортаж за модно ревю и кръстословица. Четенето е подвластно най-вече на усещането за важност, което се създава от публичността. А ние живеем в свят, в който на книгите не се отдава никакво внимание. Например отговарящите за страниците за книги имат това задължение като факултативно – основната им работа са ресори като “Народно събрание”, “Пътешествия” или “Банки”. Те списват страниците за книги между другото и ги превръщат в рекламни пространства. Така никъде не се отпуска място за критични рецензии. И дори издания като “Капитал” не срамуват от дефицита на честни експертни оценки за книгите.

А издават ли се добри книги у нас?
Все едно да ме попитате има ли добри реклами у нас. Или театрални постановки. Защото може текстът да е лош, декорите архаични или неуместни, актьорската игра неправдоподобна, но публиката да посреща спектакъла с овации. Тогава този спектакъл може да бъде оценен като сполучлив, нали?

На българската книжна сцена през последните години се появиха страхотни нови автори и преводачи. Но ако ти си отличен преводач, а издателството не си позволило коректор и редактор, а като оформител се е изявил самият издател с помощта на Google Images? Горд съм, че Иглика Василева и Йордан Костурков имат такива наследници като Милен Русков, Богдан Русев и Ангел Игов. За тях обаче не се говори изобщо и понякога дори се случва имената им да изпаднат от книгите изобщо. Така се случи например на Милен Русков като преводач на романа на Мартин Еймис “Пари”. А той е направо факир.

Така е и с авторите. Те трябва да се справят сами с текстовете на романите си – редактори не се намират. Включително защото издателите не вярват, че си струва усилието. И така най-добрите белетристични книги страдат от многословие, както е в случая с мощния и съвременен в най-пълния смисъл на думата роман на Момчил Николов – “Кръглата риба”. От рязане се е нуждаел и романът на Захари Карабашлиев “18% сиво” – най-добрата емигрантска книга на десетилетието.

Да не говорим за бюджетите на издателите за реклама. Авторите се оправят с подръчни средства и лични контакти. Такъв е случаят с новата книга на най-дълбокия разказвач, дебютирал през 80-те години – Красимир Дамянов. “Дневникът на една пеперуда” е издание на “Факел експрес”, а то се състои от двама души – кой да прави PR на писателя?
Случаи като Елена Алексиева, поета от “Колибри”, Палми Ранчев, превърнал се в българското лице на “Фама”, и Емилия Дворянова, избрана от “Обсидиан”, са все още единици. А и настояването на издателите, че точно техните автори са уникални, богати гласове, звучи все още несмело.

Как една книга става популярна?
Едно проучване, поръчано преди две години от Асоциация “Българска книга” показа, че читателите се повлияват на първо място от съвета на приятел, а след това от консултацията на продавача в книжарницата. Но разбира се, своята ефективност имат и наградите. И съвременното общество най-силно реагира като чуе каква сума е получил един лауреат. В съвременна България е невъзможна награда като Гонкур, където победителят получава десет евро и слава, която вдига тиража на книгата му десетократно. “Вик” набра популярност със своите 10 хиляди лева, не с победилите книги.

Важна е и популярността на автора. Но Иван Звездев и Слави Трифонов не трябваше да правят “Те готвят” в толкова голям тираж. На панаира на книгата този декември в НДК имаше един щанд, покрит само с една книга, а авторката й стоеше унила без нито един потенциален купувач, интересуващ се от нея. Иначе авторката е нелишената от самочувствие Миглена Ангелова, водеща на залязващото предаване “Искрено и лично”.

Важна е магията, която може да се създаде около една книга. Например Захари Карабашлиев получи доста от имиджа на емигранта, започнал Щатите като барман и успял да се превърне в реализиран фотограф. Всъщност магията на успелия “навън” е много силна магия. На нейните вълни се носи например “Естествен роман” на Георги Господинов.

А Вие самият какво четете в момента?
Два реалистични романа, които те удрят в слънчевия сплит. “Черната кутия” на израелеца Амос Оз – роман за брака, какъвто не съм чел отдавна и какъвто, да си призная, не мога да очаквам от българските автори. И “Замък в гората” на Норман Мейлър – за Хитлер и хитлеризма. Този остър исторически роман ме подсеща, че специално в този жанр сме го загазили яко. “Захвърлен в природата” на Милен Русков (да, същия, изключителния преводач) е великолепна постмодерна серия от стилни и лековати шеги с историята на тютюна в Европа през 16 век. Почти поезия е пък е “Пътуване по посока на сянката” на Яна Букова. Но говорят ли на съвременника на принципа “Казвам ти, дъще, сещай се, снахо!”? Не.

А какво пишете? И коя е Вашата муза?
Завършвам изследването си на българския символизъм. Онова, за което се е писало много и добре, според мен е далеч по-привлекателно за радикално нов прочит. Ще излезе като книга под заглавието “Божествената математика” – така е определял символистичната поезия теософът Иван Грозев.
Превеждам поезията на Уилям Карлос Уилямс, но съм още съвсем в началото на това начинание.
А Музата? Блазня се от мисълта, че превръщам в електричество стреса, неразбирателството, самотата, неврастенията. Особено болката, че не съм достатъчно добър.

Изкушен сте от литературата. А от други изкуства?
Най-вече от фотографията и изобразителното изкуство.
Като ученик имах фотоувеличител и проявявах гедерейските чернобели филми сам. Сега дори нямам цифров апарат. Но чета много за фотография, купувам си албуми на големи майстори и превеждам за издания като университетското списание “Следва” есета за фотографи като Ричард Ейвидън или Масахиса Фукасе.
Изобразителното изкуство ме вълнува и като хуманитарий, и като артист. Преди десет години участвах в пърформанси в галерия XXL и във фестивала Sofia Underground. Сега говжря за съвременно изкуство на студентите си от курса “Да четем масовата култура”. Проглушил съм им ушите с работи на границата между авангарда и попа.

Вашето пожелание към читателите на Kafene.bg?
Да продължават да вярват в Дядо Коледа. В любовта от пръв поглед. И в свободата на словото. Само вярата в отдавна известни абсурдни неща може да предизвиква трайни промени.