"Историята на 47-те ронини" на книга, а през декември – на филм

На 18 ноември на книжния пазар излиза книгата „Историята на 47-те ронини“ – грандиозна историческа сага, дело на загадъчния Джон Алин.

„Историята на 47-те ронини“ (превод: Васил Велчев, цена: 15 лв., стр. 216, издателство "Колибри") е разказ за раждането и утвърждаването на една легенда, неразривна от японското културно наследство, като апотеоз на верността, саможертвата, упорството и чувството за чест, които самураите отстоявали през целия си живот.

Екранизация на легендата ще бъде показана и по българските кина през месец декември с Киану Рийвс в главната роля.

Отмъщението на 47-те ронини се случило в Япония в началото на 18 век. Виден японски учен описва събитията от тази история – христоматиен пример за бушидо, самурайския кодекс на честта, и я обвива с ореол на национална легенда

Годината е 1701, а мястото е Едо, днешен Токио. На фокус е съдбата на група самураи, останали без водач (бивши самураи или ронини) след смъртта на техния даймио. Господарят Асано бил принуден да извърши ритуално самоубийство, заради нападението върху Кира Йошинака, безчестен съдебен служител в императорския двор. Възмутени от несправедливостта, ронините решават да защитят честта на Асано и убиват слугата на шогуна. Доколкото е известно, те планират всеки детайл от своето отмъщение в продължение на две години! След убийството 47-те ронини също трябвало да извършат сепуку, заради умишленото кърваво деяние. И те го правят. После ги изгорили в двора на храм в Едо – такава била собствената им воля…
Историята е истинска, но се сдобива с множество орнаменти и става обект на широко разпространение и обсъждане в Япония. Легендата за 47-те ронини принадлежи на културата на тази самобитна страна като емблема за вярност, жертвоготовност, упорство и чест, които хората били длъжни да отстояват през целия си живот. Популярността й расте по времето на император Мейджи. Страната търпи модернизация и наративи като този се вписват идеално в дискурса за националното наследство и идентичност.

Разказите за разтърсващи събития като драмата на 47-те ронини са известни под името Чишингура. Легендата е подложена на множество художествени интерпретации: театрални постановки, екранизации и романи. Много пиеси от бунраку (кукления театър) и кабуки (традиционния японски театър), дават сценичен живот на тази шокираща вендета. Западните зрители често недоумяват защо 47-те ронини не решават един от тях да извърши убийството и да спаси останалите от наказание. Но това издава липса на познание за началата на самурайската етика. Защото всички самураи били еднакво мотивирани да покажат лоялността си към господаря…

Историята се радва на изключителна популярност в Япония и днес. Нещо повече, събитието се чества всяка година на 14 декември в храма Сенгакуджи!

Версията на Джон Алин

Романът е публикуван за първи път от Чарлс Татъл през 1970 г. и преиздаден от същия през 2006 г.

Целта на тази историческа сага е да пресъздаде онова, което може би се е случило в онези размирни дни, когато Япония била отделена от останалата част на света и хората все още живеели според старите обичаи.

Началото на 18 век е период на празна показност и корупция в двора на шогуна в Едо (днешно Токио) и на невъздържани развлечения в кварталите на удоволствията. И тъй като властта на търговската класа расте, това поставя началото на края на привилегиите за професионалните воини, самураите, които остро усещат загубата им, особено след като са смятали, че печеленето на пари заслужава презрение. В разгара на тези смущаващи промени изблиците на насилие не са нещо непознато. Те се проявяват най-често под формата на оризови бунтове на селяните, чиито данъци са увеличени до крайност от шогуна, върховния военен управник на Япония. Рядката поява на подобни изблици сред самураите се дължи най-вече на задълбоченото им обучение и забележителната им дисциплина.

Но дори самураят има праг на търпимост. Особено ако е безразсъден млад даймио, който се сблъсква за пръв път с упадъчния и дегенерирал дух на императорския двор…

Откъс:
„Това трябваше да ми напомни какъв късмет имахме, че този просяк се изпречи на пътя ни. Знаете ли, някои хора цял живот не знаят кой път да поемат. И животът им минава така – вятърът ги брули и размята, а те са в неведение накъде са поели. Това всъщност е съдбата на обикновените хора – те не могат да избират съдбата си.“
„За онези от нас, които са родени самураи, животът е другаде. Ние познаваме пътя на дълга и го следваме безусловно. Но и това не е лесно, защото се появяват непреодолими препятствия. Препятствия като онези, с които се сблъсква слепият просяк, например. Навярно и той тайничко си мечтае да отмъсти на някой потисник. Навярно и слепият просяк заслужава справедливост, но не е в състояние да направи нищо. Затова ви казвам – ние сме щастливци! Ние знаем какво трябва да се направи и имаме способността да го сторим!“
„… Помнете, саможертвата е неразривна от всеки живот… Мъжът, който избира да води сигурно съществуване, жертва тръпката на битката и победата. Когато знаете какво искате, трябва да сте готови да жертвате всичко, за да го постигнете. Съзнаващите това са щастливци. Щастливци са всички, които съзнават това и следват стремежа си. Какво повече може да иска един мъж?“