Интригуващият трилър "Преустройството" от Саския Ноорт

На книжния пазар излиза "Преустройството" от Саския Ноорт (ИК "Унискорп", превод от нидерландски, Радостина Андонова, 280 стр., цена: 12 лв. )

"Преустройството"  е толкова интригуващ трилър, че го четеш на един дъх.
De Telegraaf

Матилде е успешен пластичен хирург и отваря частна клиника. По всичко личи, че е на прага на бляскава кариера. Като жена може да се каже е ПРЕУСПЯЛА: умна, комбинира бизнес нюх с високи морални стандарти, щастливо омъжена е и има интелигентен шестнайсетгодишен син, НО външността понякога лъже. Вечерта, когато трябва да празнуват откриването на клиниката, Матилде осъзнава в какъв капан е попаднала и как професионалните успехи не компенсират останалото. Остава сама за още едно питие на бара и я заговаря непознат мъж, за когото тя очевидно не е непозната… Според Матилде хората се занимават със съпруга й. Той е мъж без топки. Тях ги притежавам аз. А жена с топки трябва да бъде кастрирана.

Саския Ноорт е завършила журналистика и театрознание. Работи на свободна практика за няколко холандски издания, в които води и собствени рубрики. Първият й трилър излиза през 2003 г. и веднага става бестселър. Българските читатели я познават от романите й „Клубът на тузарите” и „Нови съседи”. Книгите й са продадени в над 2 милиона копия на 15 езика. Повечето са филмирани, включително и „Преустройството”. През 2010 г. авторката печели френската награда Prix SNCF du Polar.

* * * Не знам кое е по-лошо, да ядеш сам в ресторант, пълен с двойки, или с някого, но мълчейки. Преди гледах изпълнена с ужас към тях, мъжете и жените, които нямаха какво повече да си кажат. Как ровеха из яденето с очи гледащи настрани, а шишето с вино стоеше помежду им като спасителен пояс. Тази аура от отегчение и отчаяние. Двама души, оковани в традиция, комфорт и
ритуали. Защо е необходимо да са все още заедно, когато любовта и интересът един към друг толкова очевидно са изчезнали?
Бих могла да ги нарека изчерпаните. Виждах мъртвите, гневни погледи, избягването на всяко докосване, чувах ги да си говорят един за друг в трето лице, да се прекъсват и публично да се унижават. Гордея се, че разпознавам безпогрешно болката и копнежите на други хора. Виждам ги как жадуват, страдат и сияят. Тяхната несигурност и тайни не остават скрити за мен, колкото и да се стараят да ги прикрият. Наясно съм с нещата още преди тях самите. И ето, че сега седя тук, в ресторанта, в който се храним всяка седмица, и избягвам погледите на съпруга ми Роже и нашия син Том. Знам, че на горната устна на Роже проблясва пот от страх, че ръцете му треперят леко, когато поднася чашата с шампанско към устата си, че очите му се стрелкат насам-натам и че е преметнал крак върху крак под масата. Излъчването му е заразително. И моите рамене се повдигат в посока към ушите ми, когато си поемам фриволно въздух. Пръстите ми нервно обгръщат чашата с шампанско и се усещам, че правя същото, което правят всички отчаяни, изнервени жени на моята възраст, когато знаят, че бракът им е застрашен: бръщолевя, колко е прекрасно, че се-
дим един до друг, колко фантастичен е бил днешният ден, колко невероятно е, че всички наши приятели са дошли и че съм толкова радостна, че Том е тук, че съм толкова горда с него, в този костюм, благодаря ти, скъпи, че го облече за твоята майка. В резултат той още повече се сгушва в себе си и промълвява една единствена дума: пфу!

Ах, Роже, възкликвам аз, какво чудесно шампанско, ако не ми се отразяваше толкова зле, щях да го пия през целия ден, забавлява ли се поне малко днес? Пределно ми е ясно, че въобще не се е забавлявал, че за него това бе един конфронтиращ ден сред всички тези бивши колеги, които внимателно го избягваха, и познати, които бяха загрижени за него и споделяха това главно с мен.
Той изпразва чашата си и веднага я пълни отново. Вдигаме наздравица за този успешен ден, ден, заслужаващ тост, денят, в който отворих своя собствена клиника. Кой някога е мислил или предполагал това преди двадесет години. Той при всички случаи не. Не, със сигурност, не и той. Тишина. Изглежда, всички ни гледат. Усещам пронизващите погледи по гърба си. Аз съм някой в тази проклета дупка. Хората идват при мен, винаги, навсякъде. В супермаркета, тук, в нашия любим ресторант, в спортното училище,
в гората, когато разхождам лабрадорите, дори по време на ваканцията в Тоскана или Вербиер. Питат дали може да се направи нещо с тази бръчка, с увисналите гърди, с корема, който не се е прибрал след раждането, с брадичката, която с всяка изминала година все повече увисва, с щръкналите уши, с носа или устната ямичка, които им напомнят за повехналото лице на тях-
ната майка, за следите от тъга след загуба на близък човек или развод. Дали отново мога да върна в очите им искрицата на младостта и щастието. И аз съм в състояние да направя всичко това, макар и да не мога да преценя нещата в дълбочина там в гората, супермаркета или на пистите във Вербиер. От днес мога да им дам и визитната си картичка.

Д-р Матилде ван Аселт-Фортьойн
Пластичен хирург
Частна клиника Дьойнхуве

Търсят ме с удоволствие. Изпращат ми френско вино, Chateauneuf du Pape, рози, консерви с черен хайвер, пакети с козметични продукти Ла Прери и рокли с марката Donna Karan в знак на благодарност, че съм им върнала младостта, че съм коригирала заешката устна на дъщеря им, че съм отстранила татуировка или загрозяващо рождено петно, покрито с косми. Всички те са ми благодарни и дошли веднъж за малка интервенция, по-късно се връщат за още и още. Но това, което повечето искат най-много, е да ме видят съсипана. В личния живот, по възможност.