Илияна Делева: Всеки трябва да открие своята София

Илияна Делева e завършила магистърска програма по литература в СУ „Св. Климент Охридски“ с тезата „Приказки, забранени за деца“ – ръкопис, който продължава да обогатява, за да го превърне в книга. Работи като учител и е съавтор на няколко учебни помагала за първи клас. Пише проза, стихове и хайку поезия. Публикува в своя блог, както и в различни онлайн издания репортажи от културни събития и ревюта за книги. През пролетта на 2017 г. издателство „Скалино” издаде първата ѝ поетична книга – „Сто лични”.

Ти пишеш и поезия, и проза. В кое от двете се чувстваш по-комфортно?

Четно казано, не знам. Има текстове, които сами се превръщат в това, което са. Ето един пример от книгата ми „Сто лични”: „тя спря до мен” на 73 стр. е написано по повод една случайна среща в метрото. Жената – прототип на героинята – ме заговори, попита къде да слезе и докато й дойде спирката, ми разказа толкова много неща. Мислех си, че от това ще излезе чудесен разказ. А ето, че се получи стихотворение. Не знам дали защото в момента работех по самата книга или защото на пръв поглед прозаичната случка, която обаче може да се повтори с други прототипи, крие в себе си толкова наситено чувство, че просто изисква текстът да е поетичен.

Кое й отива повече на София – поезията или прозата?

Отиват ѝ и двете. Макар че, когато пишеш за София, е трудно да разбереш къде си и какво пишеш – поезия или проза. Ето „Софийски дует” на Иван Димитров трябва да е проза, нали е роман. Но това е най-поетичният роман, който съм чела в последните години. „Сто лични” е книга с поезия, а в нея има толкова проза!

Кога и защо четеш поезия и проза?

Чета много. Чета гладно и неорганизирано: в метрото, вкъщи, когато си почивам и когато искам да се пренеса в друг свят. Чета, когато трябва да „оценя” някое ново издание. Все пак се занимавам и с „оперативна критика”, нали така се казва? И това прави труден отговора на този въпрос.

Чета поезия, винаги когато ми попадне нова книга или дори нов текст, споделен в Мрежата. Чета поезия, защото в стиховете откривам отговори. Поетът Петър Апостолов веднъж каза, че поезията е познание. Аз ще допълня – тя е особено познание, тя е изначално познание, и онова познание, което ти се дава единствено на теб (както в инициационния етап мъдрият човек е давал приказката на младежа, преминаващ от детството към зрелостта), без което не бихме могли да открием личната си вяра и смисъла.

А проза чета, за да пътувам – във време, в пространство, в светове, които съществуват само в книгите. Ако говорим за познание обаче, спомням си забавна случка. Името на едно селище у мен събуди спомен от прочетена книга. Казах, че трябва да е някъде около и назовах един по-голям град. Отворихме картата и го намерихме точно там. А дотогава не бяхме пътували по път, където дори има отклонение и табела за това място. Така че нека се доверяваме на знанията, които трупаме чрез четене на художествени текстове.

Кой жанр от прозата би избрала , ако получиш задача да направиш София литературен герой?

София е герой на… може би на приказка.

В книгата си „Сто Лични” чувстваш ли се „адвокат” на София, който брани града си от критикуващите го?

Не. Не съм адвокат. Аз дори се опитвам да разкрия София не само в добрите ѝ черти и моменти. Мисля, че в „Сто лични”показвам картини от града ни, такъв какъвто е. В столицата ни живеят просяци и поети, кучета – домашни любимци, но и бездомни. В нея е топло, но е и студено. Изобщо не я защитавам. Човек трябва да отрие своята София.

Ако трябва да дадеш три довода, че София е отличен за живеене град, кои ще бъдат те?

Ама той не е. За такъв – отличен, най-добър за живеене може да го приеме само човекът, който го обича. И това са първите доводи: мой е, обичам го, не знам дали мога да живея без да се връщам тук.

Играта на думи в заглавието „Сто лични” цели да подскаже, че в книгата има както „градски” така и „лични” стихотворения.

Променя ли според теб градът човекът, който живее по-продължително време в него или връзката е обратна?

Със сигурност връзката е взаимна. Човекът променя града – безспорно е. Но и градът променя човека. Дори си мисля, че всеки квартал носи нещо специфично свое.

Какво се надяваш читателите на „Сто лични” да почувстват, да си „вземат” от твоята книга?

Ако си вземат усещането, че всичко е лично, ако приемат града си като любов, бих била истински щастлива.

Би ли живяла постоянно на село, сред природата, извън градска среда?

Имам нужда от селското, от живата природа, но мисля, че ако се установя някъде за по-дълго ще имам нужда от завръщане в големия, шумен и задъхан град.

Кои са твоите три любими места за срещи с приятели в София?

Със сигурност са повече от три, но, ето три от тях: езерото с лилиите на Борисовата градина, дворът на Университета, безистенът пред The Art Fondation.

И традиционните въпроси на Кafene.bg за финал: какви пет съвета би дала на начинаещите поети, за да напредват в това изкуство?

Не знам дали мога да давам съвети, но ако се налага, ето няколко. Нека да четат много и различни поети – класически, съвременни, родни, преводни; да „улавят” смело вдъхновението; да премислят, да оставят нещата да „втасат”, да ги поглеждат с нови очи след известно време; да редактират; да споделят и да не се отлагат твърде дълго писането и публикуването. Нека не отлагат себе си, да не правят това, което до голяма степен моето поколение направи: отложи и писането, и публикуването – в името на най-различни други ежедневности.

Интервю на Ивет Лолова

Фотограф: Ениз Караджа