"Зрея в мълчанието" – стихосбирка от Иванка Павлова

През февруари очаквайте в поредицата „Нова българска лира“ на издателство „Ерго“ стихосбирката „Зрея в мълчанието“ от Иванка Павлова. Художник – Илия Пашов, страници – 156.

Иванка Павлова е авторка на поезия. Участвала е с цикли в книги („Светлинен пръстен“ и „Петима млади поети“), с публикации в антологии, вестници и списания. Издала е стихосбирките „Градините на сърцето“ („Лице“, С., 1993) и „Между да и не“ („Стигмати“, С., 2006), както и четири книжки със стихотворни творби за деца: „Врабец храбрец“, „Калинка Малинка“, „Балончета хвъркати“ и „Помисли! Отгатни!“.
Превежда от унгарски и от руски език. В неин превод са Антологията на унгарската поезия „Цветни мастила“ („Стигмати“, С., 2005) и книгите за деца на Ищван Чукаш „Бомбе и картофен нос“ и на Шандор Фодор „Чипике – джуджето великан“. Най-добра представа
за нейните преводи на поезия от руски език дава антологията „Заветни лири“. Има голям брой журналистически публикации. Работила е като редакторка, като преподавателка по унгарско странознание, теория и практика на превода и езикова култура в Катедрата по унгарска филология, както и като учителка по български език и литература.

"Малко е да се каже, че стиховете на Иванка Павлова се четат на един дъх. Свежестта и зрелостта на произведенията, изстраданите пориви, дълбоката изповедност, търсенето на
хармония с природата и най-вече култът към красотата са може би най-притегателното нещо в тази поезия."
Анита Коларова

"Иванка Павлова носи поезията дълбоко в душата си. Ранима, одухотворена, самовзискателна, тя намира пристан в изкуството, формира свое пространство, за да го отстоява, за да бъде себе си, като потопи своята личност в света."
Йонка Найденова

"Иванка Павлова е толкова автентичен и физиономичен творец, че не може да бъде сбъркана с никой друг. Огромната ѝ творческа дарба е извън всяко съмнение."
Първолета Маджарова

* * *
Не обещавай

Не обещавай и не се заричай
пред никого. Пред себе си дори.
Мълчи. Кръвта на времето изтича.
Каквото можеш, просто го стори.

Не би успял изпуснатите думи
да върнеш никога обратно ти.
Ще се виниш, че все не ставаш умен,
а вече скреж в косите ти блести.

Впрегни в юзди на думите табуна
и чувството си с мисъл охлади.
Сърцето ти е храм, а не трибуна –
и Бог, и вярващ в него сам бъди.

XX век

Целуват се момичетата и момчетата
на спирките, в трамваите, в метрото,
усамотени като в дом с пердета,
с полуромантика, с полуеротика.

В два пръстена ръце заключени,
стоят на острова на нежността си.
Инстинктът за защита ги научи
да се лекуват с обич при опасност.
   
Привикналите погледи студено
се плъзгат покрай тях почти без укор,
без завист, без омраза, уморени,
дори без порив да дадат поука.

Целуват се момичетата и момчетата.
Семейството си, времето отричат.
Превземат вечер кафенетата
в безгрижното си безпаричие.

В свой свят без президенти и конгреси,
без най-модерни средства за убиване,
със смях обръщат гръб на интересите,
изисканото облекло презират.

И в джинсите си стари и износени,
с пуловери и якета, небрежни,
ни гледат с недоверие, изкосо,
и ни наказват с дръзката си нежност.

На музиката в царството щастливо
те без преврати свалят, короноват,
и ритми като слънчев дъжд изливат
в кръвта им сладка огнена отрова.

А тялото по своя вътрешна повеля
душата претворява във движение:
надежди стари, скорошни раздели,
възторзи и победи, поражения.

И някъде над всичко само тази
молитва: любовта им да е жива –
спасителният пояс сред омрази,
сред равнодушие и пресметливост.
   
В пристанището на дома се връщат:
стени и кухня, сметки и пестене.
Парите значат хляб, кола и къща,
удобство, сигурност и отчуждение.

На входа самотата ги причаква.
Отварят се незаздравели рани.
И ако някой някога заплаква,
сълзите му са думи премълчани.

Целуват се момичетата и момчетата.
Държат ръцете си отчаяно и гордо.
Все по-студено става на планетата
и все по-малко се обичат хората.

*   *   *

Оставете пияния да говори.
Не е ли вик, към нас обърнат
от пустошта на самотата,
кандилкането му в нощта,
когато с плетищата се прегръща
и вие като куче в мрака,
към мъртвата луна извил глава?
О, той ни мрази, но с омраза,
закърмена от обичта му,
от вярата му в добротата.
Очакваше да го приемем.
Но присмех скрит или отявлен
в зениците ни сухи свети
и няма ключ, за да отключи
заключените ни уста.
Той пи, той плака и прегръща,
той моли, страда и проклина,
надява се и ни презря.
Боязънта ни беше низост:
срамувахме се до един от него,
но по-добри не бяхме ние –
приели „мъдро“ грозотата,
прикритостта и подлостта.
А той навярно бе по-нежен,
по-чист, по-слаб и по-нещастен:
с ограбено и тъжно детство,
от унижения прегърбен,
бит с тъпа злост и упоритост,
несрещнал обич и другарство,
презрян и лъган от жените
и чужд на своите деца.
Човек без обич е без корен:
изсъхва бавно всичко в него
и той се дави в самота.
Не му затваряйте вратата.
Когато иска да говори,
това е вик към нас за помощ,
ръка, протегната за нежност,
сърце, което чака лек.