Златко Ангелов: Ако не интелигентите – кой ще спаси България? Ако не писателите – кой ще запише злочестата история на тази страна?

Златко Ангелов – авторът на “Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник” (Ангобой, София 2002) и “Еротични спомени” (Сиела, София 2012) живее от 1992 г. в Канада, а от 1999 г. – в САЩ. Разговаряхме с него по Скайп на 29 май, само три дена преди да замине за новото си местожителство: Саутхамптън, Англия.

По-близо до България или …?
По-скоро завръщане в Европа. Нещо като непълно затваряне на кръга. Такава ще бъде и траекторията на героя от романа, над който работя: от България до Америка и от Америка до Европа. Той е като престъпника, който не се връща на местопрестъплението, но все пак се върти наоколо. Децата му се пръскат по света и съдбите им са все по-малко зависими от неговата. Той обаче не може да се отдели от миналото си.

Това ли е съдбата на хората напуснали България?
Това по-скоро е съдбата на България: тя ражда хора, неподготвени за останалия свят, и в същото време е неспособна да ги задържи у дома. Изпуска ги и те се опитват да оцелеят сами в чуждия свят. Малцината, които оцеляват, и още по-малкия брой, които успяват – няма статистика, но е очевиден факт, че талантливите българи в изкуствата и науката са се осъществявали в чужбина – цял живот страдат от някакъв сантиментален патриотизъм. Цената на оцеляването е едно непреодолимо раздвоение между успешен живот и безотечественост. Аз пиша, за да преодолея болката от това раздвоение. Да се освободя от своята сантименталност. Ето защо за мен литературата не може да бъде развлечение. Тя е терапия: за мен – докато пиша, а за читателите – когато четат. Това е един практичен смисъл на литературата: тя възпитава емоции и морални ценности.

Но ние винаги подозираме, че литературата има дълбок, скрит смисъл. Къде според теб е той?
Заети с малките си всекидневни грижи и амбиции, ние късно се сещаме, че времето изтича безвъзвратно. Когато в прозрачен слънчев ден напускаме дома си, знаейки че повече няма да го видим, сърцето ни се свива от непонятна тъга; тази тъга, която назоваваме носталгия, не е нищо друго освен подсъзнателното ни усещане за теча на времето. Призванието на литературата е да побеждава времето – а за човека това значи да побеждава смъртта. Иван Вазов е имал спомени за своето лично време – ние го наричаме биография – но го смятаме за безсмъртен, защото е превърнал спомените си в литература, където се оглежда българското национално съзнание. Захарий Стоянов, свидетел на съдбоносни времена, се е обезсмъртил, защото ни е оставил текстове за хора и събития, които ни дефинират като нация. Алеко Константиновият бай Ганьо и Елин Пелиновият Андрешко надживяха създателите си, защото синтезираха българската методология за оцеляване. Димитър Димов, доцент по ветеринарна медицина, ни е оставил роман, от който сме научили много повече за себе си през годините на царска България, отколкото от историческите документи. След това комунистическият режим опакова литературното пространство и изтегли въздуха от него. В този вакуум хитрецът Радичков, чийто живот премина в ловната дружина на Тато, надживя времето си като написа неща, които са важни наблюдения над българския характер, по единствено възможния начин: като алегории.
А днес се чудим от къде да започнем. Като че ли трябва да е от нулата!

Защо? Има толкова поети и значими писатели, които са оставили трайна следа у поколения български читатели. Къде е тяхното място?
Всички имат място. Всички са хранителни вещества за здравето на нацията. Но величината на писателите и поетите се смалява колкото повече те се отдалечават от нас във времето. Остават да се виждат само най-големите. И това е така, защото не животът на писателя и онова, което той върши и приказва докато е жив, определят мястото му в съзнанието на нацията, а непреходната стойност на книгите, които е написал. Съвременниците объркваме тези две неща – книгите и автора – затова на нас не е съдено да предвидим чии произведения ще победят времето си. Можем само да предполагаме.

Би ли споделил някои твои предположения?
Националният ни характер се съдържа в романа “Възвишение” на Милен Русков – всеки българин може да се огледа там и да се познае. Уникалният език на този роман е сам по себе си метафора на този характер. Националната ни съдба през целия период на съществуване на младата българска народност от Освобождението до влизането в Европейския съюз е предадена мащабно и с мощен, епичен език и размах в трилогията-семейна сага “Битието”, “Изходът” и “Законът” на Владимир Зарев.
Днешна България е материал за страхотен роман. Не се е появил още страхотният писател, който да има таланта и смелостта да се заеме да го напише. А може би той е сред нас и го пише, но не се е появил издателят, който да го намери, поощри, редактира и публикува.

Тези автори, които спомена, ли определят българската литературна традиция?

За съжаление, няма съгласие за това кое е българска литературна традиция, поне що се отнася до това писателите да се учат от предшествениците си и да признават кой им е бил учителят. Колкото и малка литература да сме, колкото и да се учим от световни образци, писателите ни би трябвало да чувстват един национален континюитет. Вместо това те са били винаги самотни фигури, самотни са и днес. Всеки се мисли за велик, за откривател. Откривателството е хубаво нещо, но в никоя човешка дейност откривателите не започват от нула, т. е., от себе си, а ползват минал опит. Да не говорим, че нашият рядък език се говори от много малък брой хора, и той трябва да бъде съхраняван и развиван именно чрез литературна традиция. Но за това състояние, разбира се, има зловеща роля и българската политика, в която също няма континюитет.

Родната политика сякаш е далеч от интелигенцията или по-скоро – интелигенцията като че ли по навик от комунистическото време се крие и дистанцира от политиката. Какво мислиш за това?
Две неща. Има ли наистина българска интелигенция? В смисъла на общност, към която високообразованите хора да чувстват, че принадлежат. И работа ли е на интелигенцията да се занимава с политика?
Баба ми, най-прекрасният човек на света, ми внуши, че като български интелигент задачата ми е да работя за доброто на България. Но тя беше идеалистка и аз открих това едва, когато за самия мен беше късно да се справя с утопиите, в които тя вярваше. Под режима на комунистите интелигенцията не беше никаква общност. Останали сами, интелигентите един по един капитулирахме: или като се примирявахме, или като се присъединявахме. И примирението, и присъединяването означаваха, че се отказваме от ролята си. А ролята ни не е да бъдем във политиката, а да дефинираме и отстояваме ценностите, пред които политиците трябва да са отговорни, когато провеждат една или друга национална политика. След 1989 интелигентите, като по-космополитно настроени индивиди, се изнесохме извън България, следвайки една традиция, която води началото си от фашистките режими от 20-те години на 20 век, управлението на цар Борис, комунистическите погроми след 1944 и нелегалната емиграция.
Съдейки по реакцията на интелигентите спрямо сегашната абсурдна политическа ситуация, нямам основания да заключа, че те чувстват че или искат да принадлежат на една общност, която се ръководи от общи ценности. Преврат не е остаряла дума – това, което се извърши пред очите на интелигентите и объркания български електорат, е преврат. От интелигентите-писатели обаче единствен Едвин Сугарев защити ценностите, в които вярва и които би трябвало да са общонационални. С изумление наблюдавам как Георги Господинов, в момента по неведоми причини изведен на гребена на литературната популярност, проповядва някакви абстрактни добродетели в есетата си или в речта си на 24 май, докато в същото време държавата гори и някой трябва да поведе хората по площадите, за да спрат преврата. Нима не е пожар, когато Атака и ДПС се прегръщат в кулоарите на властта, само за да получат облагите й, но не и за да служат на българския народ и българските ценности (ако все още има такива)?
В какво се проявява сантименталния патриотизъм, който споменах преди малко? Примерно в това, че избягалите от комунизма интелигенти се връщат в България от патриотични чувства, но ореолът им на герои, който им е придавал самочувствие докато са били в изгнание, мигом изчезва. Те няма с кого или за кого да работят. Миналото лято срещнах в София Димитър Бочев, човек горд със своите дисидентски позиции през десетилетия комунистическо управление. Оказа се, че е назначен за посланик в Чехия.
Ако не интелигентите – кой ще спаси България? Ако не писателите – кой ще запише злочестата история на тази страна?

Смяташ, че България е толкова зле, че има нужда от спасение?

Убеден съм. И спасението няма да дойде от интернетната интелигенция, според сполучливия термин на Огнян Минчев, нито от злъчни подмятания и подигравки с фигурите, които олицетворяват злото. Спасение може да дойде като злото се дефинира така, че всички българи, които гласуват на избори или имат енергия да се борят за държавата си, да го разберат и да се убедят, че това зло ги води към гибел.

Книгите не са ли част от това спасение?
В краткосрочен план – не! В дългосрочен план биха могли да бъдат. Книгите могат да са метафора на много неща. Нека изберем метафората литература, да говорим само за значението на белетристиката.
Четенето на белетристика е навик, който се усвоява в детството, и се превръща в необходимост в зрялата възраст. Но четенето само по себе си не спасява човека от неговите демони или от бъркотията на чувствата му. Въпросът е какво човек чете! Англичаните четат Шекспир от четири века насам, американците – от два. Французите четат Рабле в течение на пет века, а Виктор Юго – на два. Испанците четат Сервантес цели четири века вече, а руснаците имат двувековната традиция на Толстой, Достоевски, Тургенев и Чехов. Българите четат всички тези автори – или поне ги четяхме до преди демокрацията – заради общочовешките ценности, които те са изразили. Литературната възраст на Вазов и Захарий Стоянов е един век и ние ги четяхме, за да разберем себе си. Чете ли ги някой днес не мога да кажа. Но може би не по-малко важно е има ли днес книги, които българите да четат, за да разберат своите локални ценности. Онова, което е сигурно, е, че се издават и рекламират най-много книги на чужди автори, чужди бестселъри, фентъзи и приключения, реакционни философи като Айн Ранд и наред с тях сантиментални романи.
Всяка литература, преди да стане световна, съществува в своя национален контекст. А този контекст е непреводим. И най-идеалният преводач не може да внуши историята, която лежи зад езика на книгата, която превежда. Мисленето на англичани, американци, французи и т. н. е оформено от националните им автори. И това е дългосрочния спасителен ефект на белетристиката. Българското мислене би трябвало да се оформя от българските автори. Преди да посегнем към преведените книги, трябва да сме си създали ядро: ядро от литературата, написана на родния език. И вече с това ядро, с националното си мислене, да възприемем всичко останало. Само родният език докосва нашата най-дълбока същност.
Езикът е магията на всичко. Така както спонтанно научаваме да го говорим, спонтанно научаваме и да четем книги на него. И понеже това важи и за писателите, които са израсли с този език, в този пейзаж, с тези книги, с тази родна култура, те пишат най-добре за нея на нейния език. Където и да са по света, хората напуснали родината си не могат да постигнат две неща, колкото и да им се иска, колкото и да се стараят. Едното е да се научат да възприемат и описват чуждата култура в онази дълбочина и тънкост, в каквато познават и описват своята. Другото – да накарат другите да възприемат и разберат тяхната култура така както те я преживяват през призмата на своето национално мислене. Книгите са мост, по който минаваме в чуждите култури, но минаваме заедно със своята родна културна раница на гръб. Поради това чужди писатели, колкото и да са талантливи – имам предвид Рана Дасгупта и Илия Троянов, например – не са в състояние да напишат книга за българската действителност равна по сила и значение на книгите написани от родни писатели. Не усещаш ли, че изводът от това състояние на нещата се натрапва от само себе си? Отговорността на българските писатели за състоянието на българските неща – общество, политика, икономика, култура и т. н. – е изключителна!

Сякаш искаш да подскажеш, че те не са на висотата на тази отговорност. Как виждаш бъдещето на българската литература?

Ние сме млада държава, съответно – млада литература. Литературна традиция почти няма, защото е била насилствено прекъсвана. Затова писателите не носят вина. Освен ако не са служили на Царя или на Тато, като например Антон Дончев с неговото “Време разделно”. Но във времена на безпътица и криза, каквото е днешното, те трябва да са чувствителни към онова, което предизвиква гърчове в душата на България. Поради естеството на досегашната ми работа аз общувам с писатели – български, американски, от цял свят. Съдбата ме сприятели с Владо Зарев, Златко Енев, Захари Карабашлиев. Общувам и с актьори, художници, музиканти. За мен няма съмнение, че от всички аристистични видове, писателите са да не кажа най-умни, но те са особено умни. Умни по начин, който е някак безспорен, сякаш в делничните им постъпки не можеш да го забележиш, но когато стане дума за знание за света, контекста, дълбоките ценности, то е там, готово да се превърне в характери, в истинска литература. Дали се превръща зависи от характера на всеки писател поотделно. Дали писателите ще имат смелостта, ангажираността и, бих казал, самоотвержеността да изваят от своето знание книги, които ще пресъздадат корените на абсурда, отчаянието, подчинението на външни сили, корупцията, трансформацията на властта от партократична към клептократична, и защо това се случва именно на българите, зависи от всеки писател индивидуално.
Но от писателите не бива да се очакват рецепти, нито решения. Тяхната работа е историческа. Затова и не вярвам, че книгите могат да спасят България сега, в момента. Едно, че необходимите за това книги оше не са написани, а написаните – не са прочетени от всички, за да се получи критична маса от прогресивно мислещи българи. И второ, с пожелания за четене не се създават революционери, нито пък се сменя властта, която вече изглежда наследствена – тази на българо-съветската засекретена партокрация.

Как виждаш България в бъдеще?
Обезверен съм. Последните избори изсушиха и последните капки оптимизъм, които все още имах за успешното бъдеще на България. България има бъдеще, това не е държава, която ще изчезне. Но какво е то?
Българите са добри хора, състрадателни. Но са страхливи и прикриват страха си с цинизъм. Това е ужасна комбинация, срещу която не са имунизирани и интелектуалните класи. За да не бъда голословен – един идеален пример на тази комбинация е Андрей Райчев. Интелектуален, професионалист, но толкова невероятно циничен, че ти се повръща. Поради липсата на солидна вековна културна история, българите нямат обяснение защо става всичко това с тях. Четирите десетилетия строеж на социализъм ги отучи да работят. Отучи ги да поемат отговорност за собствената си съдба. И днес тази отговорност си я присвояват наследниците на бившите тайни служби и просъветските отрепки.

И все пак, какво би пожелал на нашите читатели?

Пожелавам им ако могат да извършат едно чудо. То е да установят върховенството на закона. Аз живях досега в страна, където THE RULE OF LAW – искам да го напишеш с главни букви – е свещено. Отивам в страна, където е същото. И се убедих, че докато съдиите в една държава могат да бъдат едновременно честни и смели и никой не смее да им пречи да прилагат буквата на Върховния закон, Конституцията, всички недостатъци на обществото и криминалните наклонности на хората могат да бъдат обуздавани. И което е най-важното – криминалните личности не могат да се докопат до властта, както е по правило в България. Това – в кратосрочен план.
А в дългосрочен, ако мислят за бъдещето на нацията, да не записавт децата си в съвременните български училища, а да ги научат у дома да четат онези книги, които ще ги направят хора с ценности. Надявам се, че моите читатели изповядват такива ценности!

Още в kafene.bg:
Златко Ангелов за "Поздрави на Дикенс", идващите празници и очакванията му за 2013-та
Златко Ангелов: Жизнената ми енергия ме е отличавала през целия ми живот
Златко Ангелов за своите Еротични спомени
Нееротично за "Еротични спомени" от Златко Ангелов