„Записки на свинята" – роман антиутопия или биотопия от Ина Вълчанова

На 23 септември, в деня на 81-та годишнина от излизането на първия брой на сп. „Пламък”, две нови заглавия от издателство „Ерго” в поредиците „Нова българска проза” и „Нова българска лира”. Прозата е романът "Записки на свинята" от Ина Вълчанова, поетичната книга – в следващата публикация.

Ина Вълчанова: „Записки на свинята“ (роман)
Лято е, в Созопол сме, но едно след друго се редят апокалиптични събития, за които получаваме само намеци, не и обяснения, в добрите традиции на фантастичната литература. А главната героиня, в своята дезориентация и автоагресия, е ту цинично дистанцирана, ту трогателно ранима и безпомощна.
„Записки на свинята“ е от онази щастливи книги, които ще произведат лаф: за капаците на шахтите, под които се крие каквото си поискаш. Прочетете и ще разберете.

Ангел Игов

Удоволствието от тази феноменално четивна фикция е взаимно.

Мартин Христов

Антиутопия?! Или биотопия, тоест нещо живо и действително?! Ако погледнем политически – и първото, и второто, ако погледнем жанрово – само първото. Интересна е интуицията на авторката: още преди да започне т. нар. „Българска пролет“, тя описва почти същите събития в София и в страната. Това говори за таланта на Ина Вълчанова да усеща обществените настроения, да ги напипва и разказва – нещо, което не се среща често в съвременната родна литература, повече самовлюбена, отколкото социално чувствителна. Прибавям към това достойнство на ръкописа и увлекателния разказ, красивия език, неочакваните обрати…

Митко Новков

Като редактор в БНР Ина Вълчанова е прекарала голяма част от живота си в преправяне и редактиране на чужди текстове. Смята, че основната й професия е читател и обича да бяга в измислени светове. Към неизмисления, в който й се налага да живее, се опитва да се отнася с чувство за хумор.

За своя безкрайна изненада през 2007-а написва роман.
„Потъването на Созопол” е номиниран на конкурса на фонда
ция „Развитие”, а едноименният сценарий печели субсидия на НФЦ и в момента по него се снима филм.
„Записки на свинята” е своего рода антиутопия, опит да се избяга окончателно в съвсем друго време и място. В книгата се съдържа плахата надежда, че някъде съществуват тайни проходи, през които може да се премине отвъд.

„Понеже тия хора определено бяха прекалили с огледалата. Две – на гардероба, едно – над тоалетката и едно – на вратата на банята. Всичките цял ръст. И понеже беше ужасно задушно, а аз бях абсолютно зле и почти припаднала, първото, което направих, беше да смъкна всичките си потни, вмирисани дрехи и да ги пусна на пода до куфара. И нямах никакво намерение да се оглеждам точно в този момент, обаче огледалата бяха навсякъде.
Изобщо не знаех, че имам корем. Изглежда, че всеки път, когато погледна към него, несъзнателно си го прибирам. Напълно безформени бедра и целулит. Тъжно провиснал задник и гърди, които, кой знае защо, напоследък са станали по-големи. Само че това не се е отразило добре на формата им. Никак не се е отразило добре.
Аз живея с представата, че имам хубаво и запазено тяло. Очевидно много отдавна не съм се поглеждала в огледалото.
Но ако беше само тялото, просто щях да си помисля, че съм се позапуснала и е време да се стегна. Нали и заради това съм дошла на море.
Лицето.
Лицето беше страшният шок.
Лице на свиня.
Тъмните кръгове под зачервените подути очи, потната лъскава кожа, която е отворила всичките си пори, пълни с някакви мръсни, гнусни и срамни неща. Лъщящият нос и отвесните бръчки от двете страни на устата, чорлавата, залепнала от пот коса и нелепият шарен гердан между увисналите ми цици.
Но не е и това. Умората, мръсотията. Някога умората правеше лицето ми по-скоро интересно. Одухотворено по някакъв болезнен начин. Одухотворено. Това е, което липсва. От огледалото ме гледа тъпо, злобно, грубо лице на свиня. Махам се от тази отвратителна стая и отварям вратата на банята. Там над мивката, разбира се, също има огледало, но не го поглеждам и пускам душа. Водата е гореща и за няколко секунди го замъглява. Източвам целия бойлер, но така им се пада, да не са ми искали 55 лева за скапаните си огледала.
Когато излизам, съм не по-малко грозна, но освен това съм и червена като сварен рак.
Ето от такива неща се получава ракът според мен. Сваряваш дебела, грозна свиня и се получава рак.
Сега тази отвратителна ракосвиня трябва да си прибере багажа в ненужно огромния и ненужно луксозен гардероб. А багажът е, меко казано, странен. Така изглежда багаж, нахвърлян в пет часа сутринта със зачервени от плач очи, след като през нощта десет пъти си казала, че заминаваш, после, че никъде няма да заминаваш, а рейсът тръгва в шест и до автогарата има половин час път. Така се нахвърля багаж, когато в главата ти звучи само: „Добре, значи се разделяме.” Той го каза, не го казах аз. Аз крещях всякакви други глупости като например: „Мразя те, винаги съм те мразила и винаги ще те мразя. Не искам да те виждам никога повече.” И ако съм изглеждала по начина, по който изглеждам в момента…
Вадя от куфара някакви глупави дрехи, които подхождат за свиня, защото са мръсни и миришат на пот, но не подхождат за месец юли на море. Например три дебели пуловера и измачкано яке. Два чифта джинси, едните дори кадифени. Взела съм все пак бански и две плажни хавлии. (Защо две?) Взела съм някакви летни дрехи, които силно се надявам да ми станат, като си гледам дебелото шкембе и отпуснатия задник в отвратителните огледала. Забравила съм си четката за зъби и сапуна, но затова пък съм взела четири шампоана, единият от които за кучета.
Сега би трябвало да ми стане смешно, от такива неща ми ставаше смешно някога. Но не ми става смешно, а съм все по-бясна, окаяна и нещастна. Единствената ми мечта е да си легна и да проспя следващите двайсет и пет години. Нямам нищо против да се събудя направо в гроба или в керамична урна под формата на гаден сивкав прашец. Въпреки че умрелите свине май ги изгарят в екарисажа и правят от тях нещо като туткал.”

Художници Ина Бъчварова, Владимир Венчарски
Цена 12,00 лв., 192 стр.