"Дуински елегии” от Рилке – за пръв път на български

В края на 2014 г. издателска къща „Гутенберг” публикува за първи път на български език "Дуински елегии” на прочутия австрийски поет Райнер Мария Рилке (1875-1926).

Въпреки своя неголям обем тези десет поеми са едно от най-провокативните и сложни произведения в съвременната немска поезия, което превръща изданието в истинско литературно събитие.

Читателите най-сетне ще могат да се радват на този шедьовър на български език благодарение на превода на Димитрина Александрова и Николай Тодоров, като те се опитват да предадат не само нюансите на всяка идея и цялостния замисъл на поета, а и да запазят оригиналната форма с нейните ритмични фигури и своеобразна пунктуация.

Изданието, което съдържа великолепните графики на Любен Диманов, е част от новата поредица с художествена литература на „Гутенберг“, в която вече излезе антологията на Нобеловия лауреат Рабиндранат Тагор „Дъждовни перли“ (по случай навършването на 150 години от рождението, 80 години от смъртта и 100 години от присъждането на Нобеловата награда на поета.

Повече за книгата:

Сборникът „Дуински елегии” е написан след дълги години на духовни изпитания и относително мълчание. Той е равносметката на творческия път, извървян от Рилке след неговите „Нови стихотворения” (1907-1908), и в него поетическите идеи и възгледи на автора намират най-пълно отражение.

Търсейки израз на човешката духовна същност, Рилке се връща отново и отново към смисъла на човешкото съществувание и способностите на човека – това се вижда и в едно малко известно стихотворение, написано месец преди „Дуински елегии”:

Когато сам подаваш и улавяш

Когато сам подаваш и улавяш,
с умение – печелиш обичайното –;
но трябва ли да хванеш и най-слабо
подхвърлената топка от играча –
от своя вечен съиграч – тогава
към теб политва, в твойто същество,
с премерено движение, в арка
на Бога, като мост: и да се прави
това, тогава нужно е умение, –
не твое, на света. Но щом отвърнеш
с мощта и дързостта, и даже повече:
забравил мощ и дързост, ти отпървом
отвърнеш… (Тъй годината отново
запраща много птици в ново странство
над вечен океан и откъм стара
към млада топлина –), но издържиш ли
на риска, ти наистина играеш.
Не ти тежи да хвърляш, без умора
играеш. А ръцете ти накрая
запращат сред безкрая метеор.

Той говори за същите тези способности на човека да преодолява разстоянията и да преобразява без усилие, подобно на игра, „както годината подтиква птиците да отлетят”.

Рилке избира да изговори това, което малцина се осмеляват, без то да бъде трагично или цинично, а тежестта му остава назад пред светлината на озарението.