Дискусия „Героят на нашето време” върху предмета и предназначението на театъра днес

На 02.07.2013 г. от 10.00 до 14.00 ч.
Театрална работилница "Сфумато"
 има удоволствието да ви покани на дискусията 
 
„Героят на нашето време”
върху предмета и предназначението на театъра днес

която ще бъде един от основните акценти на новото издание на  Малък сезон 2013.
 
Текстът на критика Асен Констатинов, модератор на дискусията, очертава кръга от проблеми и въпросите, които могат да послужат за отправни точки за обсъждане и дебат.

Дискусия „Героят на нашето време”

върху предмета и предназначението на театъра днес

Кой е „Героят на нашето време”?

Бизнесменът, политикът, олигархът – онзи, който има властта да променя обществото? Или пък задкулисният играч, в чиито ръце, казват, е истинската власт? А може би истинският „герой” е протестиращият човек, екоактивистът, интелигентният професионалист с чувствителна социална съвест, със запазени морални сетива и достатъчно информация, политическа грамотност и решителност да бъде гражданин и да упражни правото си да коригира и да въздейства на съществуващата система отвън?

Медиите ни показват и двата образа, и още: бедните работещи, трайно безработните, застрашените да загубят работата си, националистите, футболните агитки, представителите на етничските малцинства, болните, хората с физически увреждания, децата без родителска грижа, майките в условията на икономическа криза – всички те също протестират или ще протестират. А също и: артисти, спортисти, тв водещи и разследващи журналисти, чалга звезди и риалити звезди, академични и популярни автори и анализатори – за всички тях има място пред камерите и микрофоните, доколкото съвремнните медии са всеобхващащи и представят целия социален спектър.

Но когато става дума за изкуство и в частност за театъра: кой е неговият герой, променил ли се е предметът и смисълът на заниманието с театър с бързо променящите се обществени нагласи от последните години и месеци?

Докато пред театралните мениджъри е поставен императивно въпросът „Кой е зрителят, който ще влезе в театралния салон и с какво да го привлечем в него?”, ние го обръщаме наопаки и се питаме: кой е „героят” на театралното изследване, какво се случва с него, къде да го търсим, трябва ли да е идентичен с профила на предполагаемия „реципиент” или да е „другият”, различният от него, и накрая – какво театърът може да ни накара да разберем за избраният от нас „герой”, което медиите, литературата или другите изкуства не могат да ни покажат?

Можем ли въобще да мислим в социалните опозиции-клишета от годините на дългия Преход: „мутри – ченгета”, „циници -идеалисти”, „интелектуалци – неграмотни”, „бунтари – конформисти”, „проспериращи-маргинализирани” и т. н., и т. н.? Не се ли е променил и светът твърде много през последното десетилетие, за да възпроизвеждаме шаблонните конфликти от тв сериалите, които на свой ред се усложниха?

Как обаче да си зададем „правилно” въпроса, върху който искаме да разкрием, сравним, разширим или сблъскаме разбиранията си за театър?

Може би като си зададем още въпроси:

Дали политическите и социални катаклизми от последната година са израз на нова обществена енергия и воля за излизане от затворената ситуаця на българския Преход и дали изкуството вече ги е предусетило и изпреварило?

Самоубийствен ли е поривът за действие на протагонистите в най-новите български филми, романи и спектакли, съзвучен ли е с импулсите в обществото, което е достигнало някакъв праг на отчаяние, след който единственият изход остава активната съпротива, дори без изгледи за конкретни резултати, заради самият символичен и екзистенциален акт на противопоставяне?

Нов, различен човек ли показват и свързан ли е с поколението, израснало в ерата на интернет комуникациите? А познаваме ли това поколение, дори да принадлежим към него, след като още не е проявило достатъчно ясно образа си в обществото и изкуството или съдим индиректно за начинът му на мислене, идеологията му, етичния кодекс и проблематиката, вълнуваща днешният млад човек под 30? Нечовешки прагматичен ли е или утопичен романтик, тъкмо заради скепсиса към политиката и цинизма на пазара, надценяваме ли качествената разлика, която безбрежното количество достъпна информация трябва да произведе в него/нас?

Защо българската сцена през последната година потърси автентичният разказ от първо лице за основа на представлението и как използва документалния материал за изходна точка в изследването си? Проявиха ли се по този начин нови герои, взаимоотношения и мирогледи, неосветявани преди това от театралния прожектор?

А какви са средствата на театъра да се конкурира с талантливото документално кино, което може да покаже героите си и тяхната среда много по-директно и шоково?

Може ли театърът да бъде ангажиран, оставайки изкуство?

Асен Константинов