"Декамерон" се завръща в ново издание

Първото заглавие за 2015 година в колекция „Върхове“ – поредицата на ИК „Изток-Запад“ с утвърдени класици на световната литература – е „Декамерон“ на Джовани Бокачо. Книгата съдържа 100 новели, разказвани от 10 човека в продължение на 10 дни.

Писаният от големия Джовани Бокачо през XIV век сборник с новели „Декамерон“ е едно от знаковите събития на италианската и световна литературна класика, което е предизвиквало през годините множество усмивки, но и изчервяване, та дори възмущение поколения наред. Тази книга, която „съдържа сто новели, разказани в течение на десет дни от седем дами и трима млади мъже“ буди жив интерес и в наши дни с описателния ироничен език и успешния опит на Бокачо да изкара на показ редица неприемливи – и днес – социални явления, използвайки литературния похват „разказ в разказа“. Така авторът оформя творбата си като цялостно произведение, а не просто като сборник с отделни разкази.

Първото издание на „Декамерон“ излиза в периода 1348–1353 г. във Флоренция, по това време един от европейските културни центрове с население от 80 000 души, чийто брой драстично намалява след голямата чумна епидемия в края на 40-те години на XIV век, която покосява хиляди жители на града. Именно чумната епидемия е поводът Бокачо да напише „Декамерон“. Авторът описва живота във Флоренция и свидетелства за духовния климат в града през ранния Ренесанс чрез множество действителни случки, забавни анекдоти, градски легенди. Изобличаването на лицемерното поведение на римокатолическите духовници, покварата на морала в обществото, осмиването на различни социални групи са в основата на тези истории, погледнати през призмата на еротично-комичното и обикновено завършващи с остроумен, понякога трагичен край. Бокачо поставя акцент върху човешката индивидуалност, а вярата в любовта като движеща сила и интересът към чувствения свят на човека – видими и у разказвачите, и у героите – са само част от характерните за Ренесансовия светоглед черти.

Предполага се, че Джовани Бокачо (1313–1375) е родом от Черталдо (регион Тоскана в Италия) и израства във Флоренция. През 1330 г. се установява в Неапол, който в тези години е столица на Неаполитанското кралство и утвърдено средище на активен просветен живот. И макар по това време родният Флорентински регион да е в разцвета си, огромно значение върху личността и творчеството на Бокачо изиграва именно Неапол. Там, в двора на крал Робер Анжуйски, младият поет получава класическото си образование, учи астрономия и гръцка митология, чете древногръцки мислители. Заобиколен от просветни дейци, учени, философи, поети, ценящи високо културата, Бокачо добива популярност като поет и хуманист. Неапол е и градът, в който Бокачо среща голямата си любов – незаконно родената дъщеря на самия крал Мария Аквинска, – която авторът обезсмъртява в творчеството си. Освен културно средище, Неапол е и прозорецът към приключенския и авантюристичен Средиземноморски свят – този пристанищен град свързва Бокачо едновременно с „Одисея“, но и с арабски търговци и пирати… Авторът слуша с интерес разкази за пътешествия, описания на екзотични места и нрави, запознава се с източни приказки, които впоследствие преплита в новелите си. Около 1340 г. Бокачо се завръща във Флоренция, където продължава поетичното си дело, но постепенно навлиза и в политиката – той е първият хуманист на служба във Флорентинската република, а по-късно е и един от най-авторитетните й дипломати. Под влиянието на своя приятел и учител Петрарка Бокачо се опитва да наложи новата хуманистична култура. Години наред се занимава с научна дейност, преводи от латински и гръцки, както и с коментари на античната митология и на Дантевата „Божествена комедия“, като междувременно пише творби на латински. „Декамерон“ все пак остава най-известната му и до днес творба, новото му българско издание е илюстрирано от Петър Станимиров и преведено от италиански език е от Никола Иванов; преводът на стиховете е дело на Драгомир Петров.