Две нови книги в поредицата "Модерна европейска проза" на издателство "Ерго"

Две нови книги в поредицата „Модерна европейска проза“ на издателство „Ерго“ очаквайте през тази седмица: приключенския роман „Турско огледало“ от Виктор Хорват, увлекателна мъдра история от Средните векове, проследяваща живота на един паша в унгарските провинции на Османската империя, и книгата с разкази „С голи ръце лисица“ от Еманюел Пагано, задъхана калейдоскопична картина на съвремието ни, свързваща в едно десетки човешки съдби.

Виктор Хорват (1962, Печ) е унгарски писател, преводач на художествена литература. Завършва литература и езикознание в Печкия университет „Янус Панониус“. Работи като журналист, преподавател, организатор на културни събития. От 2002 г. преподава „Теория на литературата“ и „История на формите“ в Печкия университет, а от 2015 г. води курс по писане и превод на поезия и проза в Католическия университет „Петер Пазман“ и Реформатския университет „Гашпар Кароли“. Публикува разкази, преводи на средновековна поезия, романи и научни изследвания. Превежда от английски, немски и испански език. Първият му роман „През“ излиза през 2004 г. Най-големият литературен успех му донася публикуваният през 2009 г. роман „Турско огледало“, за който получава Наградата за литература на Европейския съюз (2012). Други негови  книги са „Лешникотрошачката“ (роман, 2011), „Малкият колапс“ (роман, 2012), „Контрареволюция на стиха“ (методология, 2014), „Мьобион“ (роман, 2015) и др.

В романа „Турско огледало“ Виктор Хорват създава огледален образ на християнската история. В края на живота си Иса бин Юсуф (което в превод означава Исус, син на Йосиф) разказва за своите младежки години в Южна Унгария. Събитията се развиват през ХVІ век – напрегната и разнолика епоха, белязана не само от турското нашествие, а и от Контрареформацията. Място на действието е многонационалният град Печ, където съжителстват различни култури и светогледи. Авторът е изобразил един пъстър човешки свят, пропит със знанието, натрупано от всички уседнали в пресечната точка на неговия град етноси. Героите му са буйни и непокорни, затънали в грехове и интриги, и се опитват да оцелеят в един труден и жесток исторически момент.

В текста се усеща духът на източната литература, на „Хиляда и една нощ“. Със създаването на равноправни светове Виктор Хорват не само застъпва една от основните теми на европейската култура – за толерантността, но и дава модел за съжителство сред едно многообразие от гледища, така актуално за света, в който живеем днес.

Откъс:

Възлюблено мое дете на децата ми! Представям си как разтваряш тази книга, облегнато на бухнали възглавия, сред килими, които покриват стените на стаята ти, край хубав огън, отпивайки гореща напитка. За тебе пиша, чети със сърцето си!

Аз не обичам да чета, и да пиша не обичам. Обичах чистокръвни айгъри, обичах да втъквам пера в стрелата си, да грабя, да дебна от засада, обичах красиви жени и машини; вълнуваше ме още как мога от десет метра да улуча с боздуган човек в челото. Ала сега пиша, за да заглуша най-сетне стихиите в себе си и да съхраня за теб някое и друго цветно камъче от огромната мозайка на нашия златен век, преди пепелта да е покрила всичко.

Когато държиш моята приказка в ръце (ако Аллах пожелае да я държиш в ръцете си), аз, Иса, син на Юсуф, от векове ще бъда пак мъртъв. Точно както съм бил мъртъв и преди раждането си. Защото живеем в много късни времена, приятелю! Пиша тези редове в година 1007 от егира или – според както я пресмятат кръстолюбците – в 1599 година от рождението на пророка Исус (късмет да го споходи в нозете на Аллах!). Вече съм много стар.

Пиша ти за щастливите времена, когато хората сбъдваха с молитви мечтите си още на земята, а с вълшебствата си създаваха опасни чудеса.

Някога имаше мир, а сега е война. Някога беше лято, а сега е зима. Някога мечтаех за война и Аллах даде война, сега желая мир, и ето, Аллах не дава. Армии бродят по калните пътища на севера и на юга, на изтока и на запада, пълководци пращат на своите господари балсамираните глави на враговете си, появили са се пъклени, невиждани гърмящи машини и поганските исполини на цял Френгистан са тръгнали срещу нас. Валонци, немци, френци, казаци е натирил срещу нас Сатаната; дори и в Печ се страхуваме от канижаните, дето обикалят из обвитите в дим села, носят се страшни вести откъм Буда, която устоя на ужасната обсада, ала когато управителят на будайския вилает, неговият смел бранител, излязъл с коня си от нарешетения от куршумите град и видял смазаната от мор, опустошена провинция, се разтърсил от плач.

Живеем в зло време, ала ти, читателю мой, ще се наслаждаваш в мир на историите ми; тогава вярата ще е установила мира в царствата по цялото земно кълбо. Да даде Аллах, час по-скоро! Той прави каквото пожелае.
Весел да си, ефенди, защото който и да си, в което и царство Божие да живееш, със сигурност си мюсюлманин, както предсказва 110 сура от Светия Коран:

Победата
Когато с подкрепата на Аллах
дойде победата и видиш как тълпи
от хора следват вярата,
прославяй своя Господ
и Го моли за опрощение!
Той винаги приема покаянието.

Добре ще се позабавляваме! И вятър да вие в тая сурова провинция, и буря да стене, аз ще разказвам за пролетта, за веселото изначалие, после за лятото, за сладостния плод на зрялото време, за щастието и красотата, за младостта, творчеството и приключенията.

Ще ти разкажа юношеството на света, историята на моите деди, както съм я чул от моята дойка Халима; великите войни и историята на моето раждане, детството ми, както съм го чул от нашия слуга Сейфи, и други чудни неща, които помня с моя си ум; страшни са те, ала един полъх от Рая ги прави мили за мен – млад съм бил, всяко начало е младо. Миналото открай време ми е свидно, макар да зная, че съм бил жесток и пълен с бесове, ала вече съм се отърсил от злото. Мир нам! Амин!

Eманюел Пагано (р. 1969, Родез) живее и работи на Ардешкото плато, живописен планински край в региона Рона-Алпи (Южна Франция). Преподавателка по пластични изкуства, специализирала киноестетика, тя дебютира в литературата през 2002 г. с романа „За да бъда у дома“. Привлича вниманието с тихия си глас и оглушителните си мълчания, с деликатното вглеждане в човешката ранимост с книгите си „Чекмеджето за коси“ (2005) и „Юношите от пещерата“ (на бълг. Ерго, 2007), за която получава Награда за литература на Европейския съюз (2009). И следващите ѝ заглавия – „Ръце момчешки“, „Отсъствието на водни птици“, „С голи ръце лисица“, – някак трудни за разчупване, са разследвания с автобиографичен привкус на труднопостижимата хармония със себе си и другите, за това колко лесно е да се прекърши едно човешко стебло. Авторката вгражда своите истории в пространството и местата, където хора и природа са в жива връзка. Телата също са пейзажи, застрашени от превземане и погазване територии, разкъсвани от земетръси.

„С голи ръце лисица“ (2012) е сборник с разкази, по чиито разклоняващи се пътеки се разминават странници, понякога за да се срещнат отново в различен етап от пътуването, наречено живот. Цяла една човешка минивселена се разкрива под внимателния и състрадателен поглед на авторовия Аз.

„Персонажите на тези разкази не са в центъра на повествованието, а се задържат в периферията, остават си по краищата на своя живот, на своя дом, на своята страна, те крачат край пътищата, в покрайнините на своята памет, по границата на обикновеното и разума, случва се да пътуват на стоп, ако някой спре, за да ги вземе. Аз ги взех в моята книга“ – казва Еманюел Пагано. И увлича читателя да сподели пътуването с тези трайно запомнящи се, живи, ярки и вълнуващи образи. Деликатно, нежно и с уважение тя защитава в цялата му сложност достойнството на човека, почувствал се натясно в един стандартизиран свят.

Откъс:

Техниката ми е безпогрешна, уверявам ви. Заставам в мъртвите ъгли. Отначало беше трудно. Дълго търсих да напипам най-доброто място, усъвършенствах. Не стана от първия път, дори не и от втория. Нито от третия, нито от четвъртия път, откакто ми дойде тази мисъл. Само колко провалени опита! Докато един ден му хванах цаката. Озовах се в ъгъла, както първия път, точно защото първия път не беше нарочно. Първия път, когато се набутах в един мъртъв ъгъл, стана без да искам. Онзи закова, беше изплашен. Аз също. Погледнах го в общия страх и той се почувства длъжен да ме вземе. Не разбирах защо спря така внезапно, защо не ме беше видял. Което и му казах, влизайки в колата, какво стана, не ме ли видяхте? Той ми отвърна, че съм бил попаднал в някакъв мъртъв ъгъл. Мъртъв ъгъл в полезрението му. Та внезапната ми поява в дясното огледало за обратно виждане му причинила смъртна уплаха. Смъртна уплаха, не спираше да повтаря той. Моята смърт беше неговата смъртна уплаха.

Оттогава се крия там, стъпил в края на платното на кръстопътища, невидим преди колите с предимство рязко да спрат. Грижливо избирам моите кръстовища. Подбирам тези, на които всички смятат за ненужно да намаляват скоростта. Да знаете, има много повече опасни места, повече, отколкото си мислите. Търся точно опасността по кръстопътищата и като я намеря, се напъхвам в нея. Ставам невидим.