Георги Любомиров: В галерия се влиза, само ако вали дъжд и нямаш чадър

Георги Любомиров Георгиев е на 36 години и е сред младите родни таланти в областта на скулптурата. Взимал е участие в редица конкурси и симпозиуми: "Хартията говори", София-2006, Международен сипмозиум в дърво, Одензе, Дания (през 2008, 2009 и 2010), където е сред 10-тината творци, избрани от цял свят да представят творбите си.

Откога се занимавате с изкуство и кога открихте, че това е Вашето призвание?
Занимавам се с изкуство може би от 5-6 годишен, когато имаше едни младежки домове, където ходех на уроци по рисуване. Оттогава, близо 30 години не съм спирал. Завърших средното специално училище в Тетевен – дърворезба. След това първото висше училище, свързано с изкуство беше в Търново – Факултет по изящни изкуства. Имах щастието да бъда последния курс на големия наш скулптор Величко Минеков. После дойдох в академията и завърших магитратура при проф. Емил Попов. Оттгава съм работил, чиракувал и помагал, а и те на мен, на големи наши имена като Крум Дамянов и Светослав Христов, и двамата са преподаватели в академията. При Александър Хайтов също, и други, да не изпусна някой. Междувременно се занимавам от 20 години и със спортно катерене. Затова едното ми висше е свързано със спорт – във Велико Търново завърших специалност  "Учител по физкултура".

Как точно се съчетава спортът с изобразително изкуство?
И двете професии са свързани по някакъв начин с природата. Специално това изкуство, което аз обичам да правя. Аз не подражавам, харесвам старите майстори. Не държа да съм модерен, както някои колеги, които искат да направят нещо неосъществявано досега. Това не ме притеснява. Хората правят човешки фигури от 40 хиляди години насам и аз мисля, че може още няколко години да се прави това. Който види нещата ми и който разбира и се занимава със скулптура, ще разбере кои са любимите ми автори, макар че се стремя да не ги копирам. Мисля, че по-скоро се уча от тях. Това са като се започне от Микеланджело, та се стигне до по-модерните за тяхното, а и за днешното време – Роден, Майол; френската школа също ми е доста близка. Та това ми се прави на мен, дори да изглежда старомодно в наши дни да се правят по-реалистични фигури. Мисля, че ще продължа да се занимавам с това още доста време.

Наследили ли сте таланта си от някого?
Ами, мисля, че съм го наследил. Накои хора държат да се изявяват като самородни таланти, но аз мисля, че не можеш да скъсаш връзката с родителите си, дори да искаш. Баща ми е проектант. Той е един от хората, които ме запалиха като ме прати от малък на уроци по изкуство. Той също рисуваше, когато бях малък. Сега не знам защо спря, но пък майка ми започна да рисува преди няколко години. Майка ми живее в Русе и когато се прибера, й давам уроци. Майка ми е учителка в медицинската сфера, но реши, че може да пробва да се занимава с рисуване и много й хареса. Вече от няколко години рисува всеки ден и мисля, че напредва доста. Та, явно съм го наследил и от двамата.

Какво Ви вдъхновява?
Вдъхновява ме ежедневието. Човек трябва да гледа всичко, когато се разминава с хора, когато гледа филми, дори когато слуша музика. Всяко нещо може да се предаде във форма, стига да можеш. Както казва Величко Минеков, и пейзажът може да се направи на скулптура, стига да имаш необходимия потенциал, за да го направиш. Моите творби са почерпени и от митологията, и от ежедневието. За доста от портретите, които са в изложбата, са ми позирали мои приятели. Стремя се да не са етюди, както в академията, когато човек се учи, а си ги пречупвам през моя поглед, с натрупването на възможностите, които съм придобил през тези години. Колкото повече е натрупването, толкова повече човек може да изрази себе си.

Има ли творба, с която се олицетворявате?

Харесвам всичките си творби, те са ми като деца, както се казва. Нямам работа, която да не харесвам. Имам, но тя не е тук, а някъде в ателието. Някои творби чакат да ги пипна и да оправя това, което първоначално не съм харесал в тях. Последните скулптури, които най-много си харесвам са двата кентавъра и седналото момиче. Просто защото все още ги преживявам, скоро съм ги правил, затова. Не казвам, че са най-добрите ми работи. Надявам се, че всички са добри.

Казахте, че предстои до момичето да застане и едно момче. Разкажете за тази идея.

Ще започна по-отдалеч. Още като дойдох преди 7-8 години в София, за да завърша магистратура, бях обикалял малко по по музеите. Все още бях повлиян предимно от по-модерните автори. Просто тенденцията в Търново е за по-модерна скулптура, не го казвам с лошо. Можех да завърша там магистратурата, но в този момент исках да пробвам нещо по-близо до старите майстори. И специално за България мястото за това е в София. Дойдох тук, където все още се пазят традициите на старите майстори – работа по модел, дълго време, за да я проучиш до най-малките детайли. Разглеждах постоянно музеите Националната художествена галерия, Софийска градска галерия и Националната галерия за чуждестранно изкуство. Там точно ги има тези класици, които ме запалиха много.Оттогава имах някакво желание да направя един цикъл скулптура, който да обхваща живота на човек от началото до края. Какво искам да кажа… представях си картината как играят момиченце и момченце на плажа с кофички в пясъка. Тук имам такава работа, която представлява съзряването в юношеска възраст, кръстил съм я "Любов". Имам и друга работа, която, за съжаление, не е тук в момента. Тя символизира последното стъпало от живота и представлява две фигурки, които вече са станали като едно, като сенки на последното стъпало. Кръстил съм я "Винаги двама, винаги". Това искам да правя. Мъжка и женска фигура в различните сфери на живота, защото те действат по съвсем различен начин и затова до голямата женска фигура искам да има мъжка, въпреки че тази може да си действа и като единична фигура. Може да са просто момче и момиче, а може да са Орфей и Евредика. Впоследствие ще се разбере, когато започна да ги правя. Има хора, които планират всичко, аз оставям материалът да ме води, така че може да започна нещо, после да мина в друго.

Минал сте през едно пълноценно чиракуване при професор Емил Попов с много участия, с важни и интересни скулптурни прояви, с какво това допринесе на таланта, който безспорно притежавате?
Благодаря, за това, което казахте. Но какво значи талант? Всички го имат – 1% талант, 99 % труд. Освен многобройните ми разговори с него, което е по-важно от това някой да хване и да ти направи работата, както и било едно време. Разговорите ни кое е скулптура, кое е хубава скулптура, кое не толкова, кое е хубаво да се прави в днешно време и кое не. Това, че той ме покани преди няколко години, гласува ми доверие, когато имаше много голям проект, който му бе поръчан- да се направи паметник, посветен на Илинденско-преображенската епопея, горе на Предела. Десетина човека обработихме около сто тона гранит за по-малко от два месеца. Паметникът е там, стои си и ще стои винаги. Имах щастието да участвам в такава огромна работа, която не беше поръчвана и не беше правена от 20 години, от онова време, което е било щастливото време за художници, живописци, скулптори и графици, които държавата много подкрепяше тогава. Някои хора му казват соц, но скулптурата си е скулптура, няма значение какво правиш и дали си партизанин. Когато един скулптор е добър винаги върши страхотна работа и това е факт. И така, оттогава след този голям проект, в който взех участие, се чувствам по-уверен при работа с камък.

Има ли послание, което искате да предадете със скулптурите си в настоящата изложба в галерия "Икар"?
Послание, не знам, не съм мислил, нито съм й сложил някаква определена тема. Посланието е красивото – това е, което ме вълнува. Отношенията между момче и момиче, любовта – това е, което харесвам и смятам, че ще правя години наред още.

Какво Ви дава и какво Ви взима изкуството?

Дава ми много приятни моменти. Чувството, че човек прави нещо хубаво, нещо красиво, нещо истинско. И… нищо не ми взема. Не го правя като работа, за това не мога да кажа, че ми отнема свободното време, защото аз постоянно се стремя да правя скулптура. Радвам се, че работата ми е и хоби. Т.е. аз работя скулптура, когато трябва да направя нещо, но работя и в свободното си време.

Как бихте довършили изречението "За мен скулптурата е…"?
За мен скулптурата е почти всичко. Защото, ако кажа всичко няма да е истина, затова че, както е казал колегата Микеланджело, "човекът преди всичко е човек и след това всичко останало". Няма как да кажа, че скулптурата е всичко, защото тогава къде остават семейството, приятелите… Скулптурата е почти всичко, след тези важни неща.

Какво си пожелавате за в бъдеще?
Пожелавам си да мога да се изхранвам от това, с което обичам да се занимавам, от скулптурата. Повече хора да достигнат до моите неща. Правя изложби, но случайните минувачи не биха дали толкова пари за изкуство. В днешно време 2000-3000 лева не всеки може да си ги позволи. Повече от половината пари давам за направата на скулптурите от бронз. Т.е. аз не поддържам високи цени, защото съм голям и искам да стана известен, това е просто минимумът. Но в днешно време, човек влиза в галерия само ако вали дъжд и няма чадър, за жалост.Случайно влиза, поглежда, излиза… Ако държавата не се включи да помага на младите творци, не знам как ще се оцелява. Трябва да се правят само малки неща, което пак не е лошо, но тези творби не могат да наберат много сила. Когато обаче една скулптура е два метра, човек може да я погледне с други очи, отдалеч. Трудно се правят големи неща, но пък това е, което ме влече.

Бихте ли искали децата Ви да се занимават също с изкуство?
За съжаление, все още нямам, но се надявам скоро да се случи това нещо. И, разбира се, как иначе. Ще се радвам много, ако съм полезен на някой и иска да научи нещо от мен. По принцип имам и педагогическо образование и с удоволствие бих се влючил да преподавам в някое училище.
 
Казахте, че и скалното катерене Ви е страст. Кой е върхът, който искате да покорите и в скалите, и в скулптурата?
Алпинизмът и спортното катерене са доста различни неща. Ние, спортните катерачи не покоряваме върхове, а категории. Най-трудната категория в света е 9 А. Аз съм постигнал малко под това и съм доволен. Станах републикански шампион през 2003 година. Тази сфера е вече по-скоро хоби. Не мисля, че има още накъде да се развивам там, пък и възрастта ми вече не е за високо спортно майсторство. За върховете в скулптурата, ако някой ми каже какъв е върхът в скулптурата, ще се замисля, но понеже в нашата сфера две и две никога не е четири, както казва Емил Попов, за всеки върхът е различно нещо. Истинските творци постоянно гледат да се усъвършинстват, да вървят нагоре. За връх в скулптурата трябва да се обърнем назад и да видим великите като Микеланджело – от тях тръгва всичко, според мен. Ако те са върхът, то ние трябва да се доближим до тяхното осмисляне на скулптурата.Това формообразуване и внушение, което са постигнали с творчеството си по брилянтен начин, ако можем да го доближим – това е върхът.