Весела Фламбурари: Искам светът да стане забавен, смешен, умен, влюбен и дори мъничко сантиментален

Весела Фламбурари описва себе си по следният начин: родена на 17 Януари 1967 година в гр. Добрич, България, в семейството на Мими и Никола Богданови; oмъжена за д-р Василис Фламбурарис; завършила висше образование; има наситен тъмнокафяв цвят на очите; дебеличка до ново нареждане; поносимо разсеяна; ужасяващо бавна, но точна и вярна. Весела е завършила “Актьорско майсторство за куклен театър” в НАТФИЗ в класа на проф. Николина Георгиева и „История и теория на световната култура“ в Софиския университет с научен ръководител проф. Ивайло Знеполски. Носител е на наградите: 2012 – Plaketa “Mali Princ”, Босна и Херцеговина; 2011 – Национална награда за принос в детското книгоиздаване “Константин Константинов”, България; 2010 – Национална награда за детска литература “Петя Караколева”, България. Има десет издадени книги, автор е и на есета, рубрики и телевизионни сценарии, участвала е в редица публични четения и текст-пърформанси в България и в чужбина. И както самата тя твърди: въпреки всичко гореизложено, обича да се смее, да си пее и да вярва, че слънцето грее за всички! Едно интервю, специално за читателите на kafene.bg.

Коя е любимата детска книжка на Весела Фламбурари?
Много обичам да чета. Защото… обичам да чета! Това е удоволствие! И който не чете, погубва удоволствието. Сам. Жал ми е за хора, които сами убиват удоволствията си. Ами че удоволствията са важно нещо, нали? Значи и удоволствието от четенето е важно нещо! И си имам много любими детски книжки. И любими писатели. Обичам да чета детски книги написани от Х. К. Андерсен, Валери Петров, Туве Янсон, Джон Толкин, Джани Родари, Клифърд Саймък, Памела Травърз, Николай Райнов, Беатрикс Потър, Доналд Бисет, Дора Габе, Карл Сандбърг, Корнелия Функе и Филип Пулман.
От младите детски и български автори много интересни и красиви са Мая Дългъчева, Николай Милчев, Екатерина Минкова, Юлка, Петя Кокудева и Валентина Маринова. Обичам и да разглеждам картинките в книгите за деца. Смятам картинките и кориците за много, много важни. Харесвам детските илюстрации на Карл Ларсон, Беатрикс Потър, Туве Янсон, Елза Бешков, Джени Нистрьом, Ролф Лидберг, Тони Улф, Радостина Нейкова и Александър Янсон.

Ако беше Министър на културата, какви първи стъпки би предприела в посока български детски автори, детски книги, четене?
Хммм… Не мисля, че мога да бъда Министър на Културата. Май нямам характер за политик. Но все пак мога да покажа някои мои желания и да направя известен паралел с Гърция (където живея) и с Швеция (където живях цялата 2012 година).
Въпреки огромната криза, ДДС–то върху гръцките автори е само 4%. В Швеция, където се чете повече, а и хората са платежоспособни и да си купят книга не е проблем, ДДС-то върху шведските (и въобще скандинавските) автори е нулево. Което означава, че издателствата имат неразбиваем стимул за да издават автори от собствената си националност. Остава им само да изберат най-добрите. В Швеция дори в кметствата има програми, които спонсорират изцяло издаването на детски книги от шведски автори.
Значи едно от основните неща, които трябва да станат в България е това убийствено ДДС върху българските автори да се намали! Иначе българските издателства ще продължат да не се интересуват истински от българските автори. Защото истинският интерес се изявява с това издателите да търсят, да гонят добрите детски автори, да влагат пари за разпространение на книгите им и в работа с медиите. Освен добър текст, ние българските писатели, нямаме какво друго да им предложим. И това ни прави не особено желани. Това важи с петорна сила за авторите на българска детска литература. Щандовете с книги се огъват под преводната детска литература, в повечето случаи тя е с добри корици, ярка и примамлива. Ако трябва да го направи за български автор, всичко това би струвало на издател в България много пари. Но издателите в България са му намерили начина: Взимат преводната детска литература на добра цена, в комплект с картинките. Преводната детска литература идва с гръмка рекламна кампания, придружена от филми и игри. Издателите очакват да спечелят от нея, без да си дават много, много труд. Българската детска литература просто излиза скъпо и е много трудоемка. А на всичко отгоре идва и страшното ДДС върху българският детски автор… И всичко отива по дяволите!

А как родители, библиотекари и учители да съблазняват децата да четат повече?
Българските библиотекари работят като на война! Те са изключителни възрожденци и аз се прекланям пред тях, защото в многото ми срещи с деца в мънички и големи градове, виждам в какви условия работят. Да не говорим за населените места с преобладаващо ромско население… Въпреки това българският библиотекар успява да има читатели! Това е героизъм!
Трябва непрекъснато да се отпускат пари от държавата и кметствата за закупуване на нови книги и попълване на библиотечните фондове! Трябва да се уточни статутът на училищният и читалищният библиотекар!
Училищата, книжарниците и библиотеките трябва да са свързани в общи програми за четене и най-много да се набляга на това, какво искат да четат децата, а не на това, какво трябва да четат. Смятам, че децата трябва първо да се научат да четат за удоволствие, а чак после, че трябва да четат за да се образоват.
Трябва сайтовете за детски книги в Интернет, да са пряко свързани със сайтовете на младите родители, издателствата и библиотеките! Хората трябва да имат нуждата, средствата и волята да работят заедно… И по този начин да си обменят информация, препоръки и ревюта на детски книги. Заедно да организират и различните празници на детската книга.
В Швеция попаднах поне на шест предавания по телевизията, които представят и се занимават с книги. Има и предавания, които са само за детски книги и отнесени към детската аудитория. Невероятно, но факт!
Трябва да има жизнена и способна критика. И децата да се възпитават да се интересуват от тази критика, а и самите деца да я пишат. Трябва да се пишат не само рекламни и представящи тектове, а и професионални студии. И критиката на детската литература да не отстъпва с нищо от критиката на литературата за възрастни. Скоро прочетох две статии на в-к „Култура“ (електронен вариант от 18 януари 2013 год.) Едната от известна професорка, а втората от не по-малко известен критик. Двете статии бяха обзорни, на тема: книгите излезли през 2012 година и българската литература в този период. И в двете статии не бе дори спомената нито една детска книга, излязла миналата година. Нито една! И разбира се, нито един детски автор! Пълно мълчание наложено върху новата българска детска литература! Къде са критиците на детска литература? Тези, които могат да бъдат канени в телевизионни предавания и радиопредавания, в специални форуми за детска литература? Не трябва ли те да имат цели колонки във вестници и списания, в хартиен и електронен вариант? Трябва! Трябва и много да се наблегне и на литературните блогове. Блогери с литературни блогове (те по своята същност се изграждат като критици) трябва да стават съветници на издателствата и водят предавания за детска (и не само) литература в медиите.
А що се отнася до родителите има една изпитана рецепта от две точки:
1. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва. Значи, колкото повече детето вижда родителите си, с книга в ръка, толкова повече то ще иска да им подражава.
2. Трябва да се чете на децата на глас. Дори, когато вече могат сами да си четат, родителят трябва да продължи да чете на детето си на глас. А аз бих стигнала и до крайност и бих продължила да чета на глас на детето си докато мога, независимо колко е голямо то!

Каква е най-хубавата детска книга в твоите мечти? Ти самата, какво мечтаеш още да напишеш?
Мечтая си за книга, която да промени света! Искам светът да стане забавен, смешен, умен, влюбен и дори мъничко сантиментален. Мечтая го точно такъв. И героите, за които пиша се появяват от тази моя мечта. Приказките и фантазийните истории се четат не само от децата, но и от големите. И мисля, че големите вярват в чудеса, дори повече от децата. Просто наричат чудесата с други имена. Най-големите магьосници на нашето време са астрофизиците. Квантовата физика ни показва чудеса, за които не сме и мечтали. Разказва ни за пътувания във Времето, за паралелни на нашия свят светове. За 21-те грамчета на душата и нейните пътувания. Чудесата са навсякъде около нас. Та нима животът не е чудо! И какви прекрасни приказни истории трябва да бъдат измислени и написани от всичките тези чудесии. Ние, хората, вярваме в чудеса.
Така и трябва да бъде… И за тази вяра трябва да се пише!

Срещаш ли се с малки читатели и какво ти носи това?
Много важна част от живота на една книга са нейните представяния пред публика. Говоря наистина за представяне, а не за премиера на книгата. Премиерата е еднократен акт, който събира автора и негови приятели и почитатели в една вечер, която е посветена само на новоизлязлата книга. Представянето на книга или автор, от своя страна, може да се случва постоянно. Винаги, когато има желание, нужда и воля за това. Авторът може да е съвременник, но може и да е отдавна наложил се класик. Разбира се, когато авторът е жив, срещата едновременно с него и неговото творчество би могла да е много интересна. Стига авторът да се погрижи за интересното представяне на своите книги… Това важи с особена сила при детската литература. Повечето представяния на книги се организират за деца. Това е така поради изключително самоотверженият труд на библиотекари и учители с децата.
Ритъмът при който израстват днешните деца е много бърз. Това прави вътрешния ритъм на живот при децата ни просто устремен. Съзерцанието е вече истинска рядкост. В този смисъл грижата за доброто и интересно протичане на среща между автор и детска публика е много важна за мен. Авторът трябва да намери начин, с който да задържи подскачащото детско съзнание в една мисъл. Дори Андерсен е разказвал приказките си пред детска публика, като е изрязвал героите си от хартия. А това е било през деветнадесети век! Начините за разказване, които един автор може да измисли са с неограничен капацитет. И забележете, говоря за разказване, а не за четене… Като автор знам, че писаният текст е много по-различен от говорения. И че в много от случаите словото на писания текст е много по-красиво и точно. Но писаното слово е предназначено за четене. За едно много по-лично и интимно съзерцание. Ние искаме да доведем нашите бързащи деца до това удоволствие на писаното слово. Но ако се изправим пред всичките деца, дошли на среща и просто им четем, единственото което ще постигнем е прозевки или боричкания. Защото това не е интимното и задушевно четене на майката или таткото, вечер до креватчето Това е общото, публично представяне на книга… Когато представяш нещо, не можеш да разчиташ на интимност. Тогава трябва поне да опиташ да навлезеш в карнавалният, шумен и бъбрив език на театъра и играта. Всички сме играли, като малки… Вярвам, че с малко усилие и много желание бихме могли да играем и сега с децата. Те високо ще оценят нашия опит, стига той да е искрен!
Повечето от моите срещи са с деца, на възраст от 5 до 10 години. Общо взето, това са все още мънички деца, които трябва да занимавам в продължение на един час. Затова, за по-доброто и интересно протичане на срещите, аз ползвам някои изразни средства на кукления театър. Готвя се много внимателно и използвам сценични и импровизирани кукли. Използвам и много от изразните средства на детската игра. Основното правило при такова представяне е, че то не понася слово без действие! Тази максима смущава много от моите колеги детски писатели. Струва им се, че представянето на книга, изключва такова „детрониране“ на словото. Изключва изпращането на словото на „второ място“… Правят грешка! Защото добре изпълненото представление никога не умалява писаното слово. Добре представената, със средствата на театъра и играта, книга печели на своя страна едно синкретично изкуство, което й помага да достигне до своя читател. Защото възбуденото детско (и не само детско) любопитство няма да се успокои, докато не намери първоизточника… И тогава човекът, вече като читател, ще достигне до съзерцателното и интимно възприемане на авторовия свят. Достижение, което всеки автор цени изключително високо и на което се радва с цялото си същество.
Авторът на детска литература трябва да се погрижи за интересното представяне на неговото творчество. (Дори и да не успее да покрие цялата сложност на актьорско изпълнение!) Трябва да се опита да поиграе с децата, така както е играл той като дете. Искрено и честно! Да поиграе „на кукли и индианци“… За детето играта е негов естествен език. Детето се среща, наравно с възрастния, само в полето на играта. Защото само в полето на играта, то може да използва всичките си творчески сили (което го прави равен с възрастния!). И също като възрастния детето става създател! Ето защо, точно в това поле, на творческа игра, детето е най-възприемчиво и за новите идеи. Не за добри или лоши идеи, а за всякакви нови идеи! (За съжаление, тази истина отлично я разбират най-вече хората, които правят реклами и компютърни игри…)
Авторът иска да внуши идеите от книгите си. За да постигне тази цел, когато представя своите книги пред деца, той трябва да използва изразните средства на театъра и детската игра. И тогава детето ще се заслуша и засмее. Ще се заиграе. Играта ще му достави удоволствие и то ще разбере, че в книгите има удоволствие! Само това усетено на практика удоволствие може да го поощри да намери начин и да се отдаде на самото четене. Да открие книгата и да я прочете…
И тогава авторът ще си е свършил работата наистина добре! А лично на мен, като автор на детска литература, добре свършената работа ми носи изключително удовлетворение!

Какво си пожелаваш за тази година?
Най-вече здраве! За мен, за всички, които обичам и за всички деца и възрастни, за цялата природа! После си пожелавам желанията, които описах по-горе да се сбъднат! Светът наистина да се промени… Заради детската книга и децата! Заслужава си, нали?