"Бог" – новият роман на Дийпак Чопра

Популярният индийски лекар и мистик Дипак Чопра омайва с уникалното съчетание от разказани истории и разяснителни поучения в новия си провокативен роман „Бог“ (ИК „Изток-Запад“). Авторът  изследва еволюцията на Бог, давайки универсални уроци за истинската му същност.

Ревностните защитници на вярата са в яростни дебати и разпри с привържениците на светското откакто свят светува. И ако векове наред е властвала вярата, то днес надмощие сякаш имат светски ориентираните рационално мислещи хора. В търсене на логично обяснение какво е довело до тази трансформация не само в Европа, а и в целия свят известният индийски лекар и мислител Дипак Чопра проследява етапите на развитие на Бог през вековете, стигайки до заключението, че не той, а човешкото съзнание е това, което еволюира с времето.

В своя провокативен роман „Бог“ (с подзаглавие „История и откровения“) Чопра – познат у нас с редица свои книги, сред които „Седемте духовни закона на йога“ (в съавторство с Дейвид Саймън) и нашумялата напоследък „Свърхмозъкът“, съвместно издание с Рудолф Е. Танзи – изследва еволюцията на Бог, съчетавайки в едно разказани истории и разяснителни поучения за истинската същност на Всевишния. Авторът описва живота на десет известни пророци, светци, мистици и мъченици, докоснати от божествения промисъл, като по този начин създава изключително вълнуващ портрет на един непрестанно променящ се – поне в човешкото съзнание – Бог. Нашата вяра, а оттам и самият Бог се трансформират във всеки следващ век, заключва Чопра. В предговора на книгата той пише: „Посланието не било едно и също всеки път – Иов в Стария Завет чува нещо различно от св. Павел от Новия Завет; при все това, сходството е видно. Бог еволюира. Ето защо не престава да говори и никога не мълчи. Основният факт е, че Бог се променя в „той“, „тя“, „то“ и нищо от споменатото по-горе не издава колко променливо е божественото присъствие. Но ако кажем, че Бог еволюира, това ще означава, че той е започнал от незряло състояние и после израства и придобива завършеност, докато напротив, като начало всички религии твърдят, че Бог е необятен. Онова, което всъщност еволюира е човешкото познание.“

С „Бог“ Дипак Чопра ни връща към значимите моменти от живота на Сократ, св. Павел, Джордано Бруно, Ан Хъчинсън, Руми, Шанкара и др. и в крайна сметка ни дава универсални уроци за истинската същност на Бог.

* * *
Откъс от „Бог“, Дипак Чопра

– Какво е Левиатан? – пита Ан. – В Библията е казано.
– Един от седемте принца на Ада – обажда се едно момче отзад.
– А това мъртво създание пред нас принц на Ада ли е? – пита Ан.
– Можеше да е принцеса, ако не е от мъжки род – предполага Катрин, една от най-малките.
Ан се усмихва.
– В Библията се говори само за принцове, дете.
Тя решава сама да отговори на въпроса си, тъй като желанието ѝ да проповядва я прави нетърпелива.
– Не, това създание не е принц от Ада. В Библията се казва, че Левиатан бил виновен поради гордостта си и ето я падналата гордост тук. Няма по-гордо сред морските творения от кита, царят на океана. Въпреки това този тук е наказан и сега е станал мърша за минаващите оттук кучета.
Никое от децата ѝ не се оплаква, когато тя говори. Пристигнали са в Новия свят на предната 1634 г., за да се присъединят към новия Рай, който Бог им е наредил да населят. Когато живеели в Англия, единствената реалност, която познавали, била тази на пуританите  – сериозна и богоугодна реалност, достигаща до крайности. Всички, които срещали в църквата, се борели срещу корупцията на англиканското духовенство. Те мразели привържениците на папата и ругаели крал Чарлз, че се е оженил за католичка и блудница, както открито я наричали пуританите. Никой сред тях не се кръстел, нито се молел на светците, както правели техните съседи англикани. Не почитали Дева Мария, нито коленичели пред кръста, когато влезели и сядали на скамейките в църквата.
Най-големите деца на Хъчинсън обаче знаят, че е необичайно да имаш проповядваща майка. Най-амбициозните проповедници в Бостън, в техните дълги черни раса, я отбягват, щом стане дума за Светото писание. Тя минава четирийсетте, не е млада и вече няма момичешки черти. Никога не би ѝ хрумнало да носи грим, за да прикрива годините си, и, както подобава на пуританка, е облечена благоприлично в черно и кафяво. Ярките цветове са суета. Лицето ѝ се озарява, когато цитира Светото писание, а спокойствието ѝ издава какво усилие ѝ е коствало да роди четиринайсет деца и да погребе три. Тъй като носи плътно прилепнало боне, което скрива косата ѝ, чертите на лицето ѝ изпъкват по-ясно, както и проницателните ѝ очи.
В този момент, без предварителна подготовка, тя започва да цитира двайсет реда за Левиатан от Книгата на Иов, които започват така: „Можеш ли да измъкнеш на брега Левиатана с въдица за риба или да вържеш езика му с въже? Можеш ли да прокараш корда през носа му или да пронижеш челюстта му с кукичка?“
Съпругът ѝ Уилям идва при тях по пясъчните дюни, позабавил се е да уреди обратния дилижанс за Бостън. Задъхан и неподготвен за зловонието, той се спира да си поеме дъх. Достатъчно близо е, за да чуе речта на Ан, и това го кара да се усмихне. Той има пари, много деца и най-рядко срещаното от всички – съпруга, която познава Библията не по-зле от всеки мъж. Малките дъщери се изкикотват, когато майка им стига до следния стих: „Можеш ли да го направиш домашен любимец като птиче или да го вържеш на каишка за дъщерите си?“
Ан е търпелив проповедник, за разлика от някои други, и просто вдига предупредително пръст.
– Ето на какво искам да обърнете специално внимание, скъпи мои. „Кой би го приближил с юзда в ръка? Кой би посмял да отвори неговата паст, осеяна със страховити зъби?“
Тя замълчава в очакване и когато никое от децата ѝ не се обажда, баща им го прави вместо тях.
– Това, което майка ви иска да каже – казва той, докато ту върви, ту пада по стръмните дюни, – е, че Левиатан брани дверите към Ада. Затова огромната паст на кита му е дадена от Бог – в знак, че това е капан, който дебне всички грешници.
– Съвсем точно – казва Ан. – Колко чудна е „Книга за Сътворението“. И колко милосърдно, че Бог ни я е разкрил.
На Уилям му харесва доволното изражение на лицето ѝ. Тя вижда Божията десница във всичко, което е типично за пуританите. Да се препънеш в някой бордюр или да изпуснеш яйце означаваше, че е нужно да огледаш грешната си душа. Нещастията и гоненията накарали пуританите да търсят и най-малкото зрънце греховност в себе си. Фермерите се шегуват, че всяка пролет носи нова реколта камъни в техните нивя. Това е мрачен хумор, при това няколко светци – както се наричат помежду си – тайно се съмняват дали Бог одобрява тяхното пребиваване в пустошта.