Белите гости на тъмния град

Млада майка в ръцете с дете се спускаше по каменливия път, който свързваше два града през билото на планината. Тя бързаше, но като стигна до колцина мъже, събиращи дърва за огрев, спяр и ги попита какви хора живеят в техния град, дали ще я приемат с момченцето й. Преди два дни разбойници нападнали тяяхното селище, отвели насила мъжа й, та жената искала поне рожбата си да спаси. Единият от дърваритие й рече:
– Мръсни са улиците и къщите в този град, а душите на хората са толкова черни, че никой няма да ти отвори и да те покани." Натъжи се майката, но продължи по пътя с намерение дад обиколи града преди залез и ако не намери милост при стопани с добри сърца, по мръкнало да се приюти в някой сеновал.

Щом стигна първите къщи се изненада, че домовете са китни и спретнати, с подредени градини, а улиците сякаш току-що са пометени. Страхуваше се да похлопа на нечия вратница, но като минаваше край дом на два етажа, стопанката, около седемдесетгодишна, я запита накъде отива. Търсещата подслон с няколко думи сподели съдбата на техния град и съпруга си, а възрастната отвори портата, разтвори ръце и извика: "О, клетата ми душичка, не отивай по-натам, а остани в нашата къща, докато премине силата на злото – виж колко стаи имаме! Дъщерите ми ще те приемат като своя сестра, за детето ще се погрижим…"

Младата жена вдигна лице към небето, от където идваха слънчевите лъчи. Като огледа къщите, окъпани в светлина, тя помисли, че това е най-прекрасният град на света. Защото очите на любовта не виждат друго освен обич, красотаи надежда за бъдещето.

………………….
Разказът беше прочетен на "Поетично кафене", на тема "Тъмно и светло", провело се на 20 октомври 2013 г.