Анжела Пенчева: Театърът ми позволява да се чувствам свободна и щастлива

Анжела Пенчева е главно вдъхновение и участник в театралната постановка на доц. Възкресия Вихърова, реализирана като документален театрален спектакъл. Той е изцяло инспириран от автобиографичната книга на Анжела "Моят живот – да имаш ляв палец", в която тя разказва за тежкия живот на хората с увреждания в България (издателство "Кибеа").

Срещали сме ви с Анжела и нейната история и преди, но нямахме търпение отново да разговаряме – сега, когато посветеният на нея спектакъл е факт.

Анжела вече си на сцената редовно – как се чувстваш?

Родила съм се с тежко увреждане и всички мои движения са много затрудени. И поради тази причина никога през живота си не съм мислила, че ще правя изобщо нещо, а театър още по-малко. Но човек никога не си знае съдбата, а аз мога да кажа, че съм благодарна на моята. И така, съвсем случайно разбрах една истина, която никога нямаше да зная, ако не бях я опитала поне веднъж. А именно, че театърът ми позволява да се чувствам свободна и щастлива, че сама мога да върша нещо, без никой да ми помага физически. Това е много важно за мен, защото то се вижда от много хора, които не вярват, че аз мога.
 
Какво е основното послание към публиката от вашите театрални моменти?

Аз участвам в театрална група 16 години, съставена от хора с увреждания и имам над 20 представления . И винаги оттогава когато имам това щастие, аз се чувствам на седемото небе. А любовта към театъра „отключи“ в мен желанието много хора да научат за моя живот и да разберат по-лесно проблемите на хората като мен. Така започнах да пиша моята автобиографична книга "Моят живот – да имаш ляв палец". Както театралните ни моменти, така и книгата ми са послание към обикновените хора, които нямат представа за живота и предизвикателствата пред човека с увреждане, какво чувства той, мисли и превъзмогва в един недружелюбен, недостъпен за него свят на предразсъдъци и страх от различния. 

Каква обратна връзка получаваш след всяко представление?

Откакто написах автобиографията си изведнъж повече от хората, които не са контактували с мен започнаха да ме гледат с уважение и разбиране, а това много ми харесва. Важното е, че, както и след представление, хората реагират и съпреживяват заедно с нас.

Ти си голям експериментатор и новатор – дали хората приемат посланието ти, че промяна е възможна и че дори човек като теб може да е носител на новото? Ако можеше да промениш едно нещо у хората какво би било то?

Хората мислят, че като има кой да се грижи за човека с увреждане, той няма нужда от нищо повече. Но бих искала в моята книга хората да видят и да разберат истината за жена в инвалидна количка. И ако съм постигнала това, ще бъда много щастлива. 

Интересна случка, която да споделиш от пътуванията и театралните изяви от последните месеци?

Веднъж бяхме с хората от фондацията “Асист” в Русе за представане на устройството за писане с очи и вечерта в ресторанта свиреше хубава музика. И аз написах на певеца, че харесвам тази музика , когато той дойде при мен и като чу, каквото искам да му кажа започнахме да пеем заедно. 

Какво си пожелаваш за 2017-та?

За 2017 желая много да си намеря приятел, защото е много е трудно за човек в моето състояние да мисли за бъдещето, когато е сам…