Анелия Николова: Ървин Ялом оставя романите му да изживяват собствената си лудост

Анелия Николова е преводач на три от книгите на известния американски психотерапевт Ървин Ялом, издадени от "Колибри", като романът "Лъжи на дивана" е последната в този списък. За да навлезем предварително и отведнъж в дълбоките води на книгата, тя ни сподели своите впечатления от първа, преводаческа, ръка.

Представете се за читателите на Kafene.bg.

По професия съм журналист и режисьор, по стечение на обстоятелствата – преводач, а призванието ми вероятно е някъде в неосъществената ми мечта да стана лекар или психотерапевт.

Откога познавате Ървин Ялом 🙂

С Ървин Ялом се запознахме още през 2008, когато в един е-мейл му разказах подробно и емоционално защо искам да преведа книгата му "Когато Ницше плака". Той ми отговори буквално след десет минути, телеграфно, с адреса на фирмата, която държи правата му за книгата, но някъде отдолу се поместваше едно "дръж ме в течение". Естествено, че не го държах в течение. Този толкова зает мъж. И по-добре, защото така той успя след това да напише няколко книги.

А книгата за Ницше я преведох, защото преди това заснех мейкинга на филма по нея и реших, че е несправедливо разговорите между Бройер и Ницше да останат скрити за българската литературна публика. И поех това бреме сама. А "Колибри" се появиха за най-важната част година по-късно.

Какви бяха първите ви впечатления, когато започнахте да превеждате „Лъжи на дивана”?

"Лъжи на дивана" е книга, която ме впечатли първоначално с философското си чувство за хумор. Смехът е между редовете и най-вече отеква вътре във всеки от нас, допитвайки се до човешката ни природа. Хората са еднакви навсякъде. Макар разделени на типове и типажи, те пак са еднакви. И няма истински добри, и истиски лоши. Поне от психологична гледна точка.

Личи ли, че авторът е психотерапевт? Какво да очаква читателя от един роман, написан от психотерапевт?

Представяте ли си да четете книга за психотерапия и да останете с усещането, че авторът й е ядрен физик? Това би било признак на професионално бездарие. Няма гаранция, че добрият психотерапевт е добър разказвач или има богата и оригинална фантазия, но е гаранция, че бихте го разобличили дори само по списъка му за покупки. Ако го е писал той.

Ялом е голям психотерапевт. И голям писател. Университетски преподавател е от десетилетия, но в романите си не чете лекции. И това е едно от най-прекрасните му качества. Той е ненатрапващ се психиатър, който е оставил книгите му да изживяват собствената си лудост.

Има ли вероятност да намерим в текста подсказки, решения на важни житейски въпроси?

Мисля, че това е свойството на книгите по принцип. Иначе не бихме чели нечии чужди фантазии, когато нашите собствени достатъчно плътно присъстват в битието ни. Естествено, онази литература, която засяга себепознанието, описва повече вътрешния диалог на героите, среща ни с конфликтните зони на живота и изкривява погледа през нездравото, е по-вероятно да ни засегне лично, защото така е устроен човек: да съпреживява, да поставя себе си в образа на тоя и оня герой и да се олицетворява с този, който му е най-близък. И така да получи някой отговор или решение, или най-малкото – кураж.

Докъде отвеждат в крайна сметка лъжите на дивана?

До дълбоко скрити истини за самите нас от самите нас.

Вашият любим жанр за четене?

Нямам любим жанр. По- лесно определям какво не ми се чете. А това са фентъзи, военни романи, чиклит и фантастика, макар да съм в състояние да изредя огромен списък с любими заглавия точно в тези жанрове. Истината е, че има добри и посредствени книги. Жанрът е просто помощно средство.

Какво си пожелахте в професионален и личен план за 2016?

В професионален план си пожелах да не смъквам нивото. Ето, излезе четвърта книга под мой превод и всяка една от тях е категорично различна от останалите, въпреки, че три от тях са на Ървин Ялом. Предизвикателството от специфичния при всяка една от тях език е това, което искам да ми се случи и в предстоящата книга.

В личен план си пожелах здраве, естествено, и търпение, търпение, търпение… Майка съм на двегодишно момиченце, което макар и най-доброто и прекрасно дете на света, все пак е двегодишно момиченце. Искам да имам търпението да й дам възможност да експериментира (безопасно) с околния свят и да го открива за свое развлечение, не за мое. Изпитвам ужас от крещящи и припрени родители. Смятам, че извън обективните фактори ние рядко знаем какво е добро за нас самите, камо ли за друго човешко същество, а още повече пък за собственото ни дете, около което обикновено са настръхнали всичките ни страхове, караконджули и таласъми 🙂