Анджей Сапковски – „Сезонът на бурите“

За първи път на български език: „Сезонът на бурите” не е предистория, нито продължение на поредицата „Вещерът”, а напълно самостоятелен роман за белокосия изтребител на чудовища.

Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.

Гералт от Ривия е един от последните вещери – смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер – два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.

Но ето че някой ги открадва с хитрост…

А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други – призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.

И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете. Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища. Задава се буря. Невиждана буря.

В „Сезонът на бурите“ (превод: Васил Велчев, 400 стр., цена: 16 лв.) се появяват персонажи, добре познати на Негово Величество читателя: верният приятел на Гералт, бардът и поет Лютичето, както и неговата любима, коварната магьосница Йенефер, но на сцената пристъпват – буквално и в преносен смисъл – и герои от съвсем други приказки. Хора, не-хора и изваяни с магическо изкуство твари. Вещерът не може да се оплаче от липса на работа. Накъдето и да се обърнеш – нагли боболаци, троли и отмъстителни агуари. А на фона се точат кралски и магьоснически интриги, разнасят се гръмотевици и бушуват бури. Гералт от Ривия е един от последните вещери, смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Движи се като котка – недоверчив и недостъпен, подвластен единствено на собствените си догми. Има два меча – единият е от стомана, изкован в Махакам, в ковачниците на джуджетата. Другият е със сходна дължина и тежест, сребърен, украсен с рунически знаци. Сега Гералт дебне Идр, хищник, който живее само за да убива. Също както едни доста лоши хора дебнат Гералт.

За автора

Полският писател Анджей Сапковски е носител на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“. Смесвайки елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.

Откъс

ГЛАВА ПЪРВА

Който се бори с чудовища, нека внимава сам да не се превърне в такова. Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб. Фридрих Ницше, „Отвъд доброто и злото, прелюдия към една философия на бъдещето“

Да се гледа в бездната според мен е пълен идиотизъм. На света има множество неща, доста по-достойни да се гледа в тях. Лютичето, „Половин век поезия“

Живееше само за да убива.

Лежеше върху нагретия от слънцето пясък.

Усещаше вибрациите чрез притиснатите към почва­та мустачета и четина. Макар вибрациите все още да бяха далеч, Идр ги усещаше ясно и отчетливо, по тях можеше да определи не само скоростта на плячката и посоката на движението ѝ, но и нейната тежест. За по­вечето ловуващи по подобен начин хищници тежестта имаше първостепенно значение  – при промъкването, нападането и догонването се изразходваше енергия, която трябваше да се възстановява от енергийната стойност на жертвата. Повечето подобни на Идр хищ­ници се отказваха от нападението, ако плячката е твър­ де малка. Но не и Идр. Той не съществуваше, за да яде и да продължава рода си. Не за това беше създаден.

Той живееше, за да убива.

Като движеше внимателно крайниците си, Идр се измъкна от ямата, пропълзя през прогнил дънер, с три скока прекоси бурелома, промъкна се като призрак през поляната, спусна се в папратовите храсти накрай гората, потъна в гъсталака. Движеше се бързо и без­шумно, като ту тичаше, ту скачаше като огромен ска­калец.

Гмурна се в храсталака, притисна към земята сег­ментираната броня на корема си. Вибрациите ставаха все по-ясни. Импулсите от мустачките и четината на Идр се подреждаха в картина. В план. Идр вече знаеше как да се добере до плячката, на кое място да пресече пътя ѝ, как да я подгони, как с дълъг скок да я напад­не изотзад, на каква височина да удари и да я съсече с острите си като бръсначи мандибули. Вибрациите и импулсите вече извайваха в него радостта, която щеше да изпита, щом жертвата му замре под тежестта му; еу­форията, която щеше да му донесе вкусът на гореща кръв. Насладата, която щеше да почувства, когато ви­кът на болка разкъса въздуха. Потрепваше леко, като разтваряше и свиваше щипките и педипалпите си. Вибрациите на почвата бяха много отчетливи, а също така и се разслоиха. Идр вече знаеше, че жерт­вите са повече, вероятно три, а може би и четири. Две разтърсваха почвата по обичайния начин, вибрациите на третата подсказваха за малка тежест и размери. Чет­въртата – ако имаше четвърта – беше нередовна, слаба и неясна. Идр застина, напрегна се и подаде антените си над тревата, за да изследва движенията на въздуха.

Най-накрая вибрациите на почвата донесоха сигна­ла, който Идр беше очаквал. Жертвите се бяха разде­лили. Една, най-малката, остана отзад. А четвъртата, неясната, изчезна. Това беше фалшив сигнал, лъжливо ехо. Идр го игнорира.

Малката плячка се отдалечи още повече от остана­лите. Почвата се разтресе още по-силно. И по-набли­зо. Идр напрегна задните си крайници, отблъсна се и скочи.

* * *

Момичето извика уплашено. Вместо да избяга, застина на място. И закрещя неспирно.

* * *

Вещерът се хвърли в нейна посока, като измъкна меча си в движение. И веднага осъзна, че нещо не е наред. Че са го изиграли.

Теглещият каруцата със сухи съчки мъж изкрещя и пред очите на Гералт излетя един сажен нагоре, а кръв­та му плисна нашироко и обилно. Той падна, за да из­лети отново, този път като две ръсещи кръв парчета. Вече не крещеше. Сега крещеше пронизително жената, която подобно на дъщеря си беше застинала, парали­ зирана от страх.

Макар и да не вярваше, че ще може, вещерът все пак успя да я спаси. Скочи и блъсна опръсканата с кръв жена, която падна от пътя в гората, в папратите. И веднага осъзна, че това също е хитрост. Капан. Защото сивата, плоска, многокрака и невероятно бърза фигу­ра вече се отдалечаваше от каруцата и от първата си жертва. Движеше се към втората. Към все още продъл­ жаващото да крещи момиче. Гералт се хвърли след нея. Ако момичето беше останало на място, той нямаше да успее. Но то прояви присъствие на духа и хукна да бяга. Обаче сивият звяр щеше да я застигне бързо и без усилия – да я настигне, да я убие и да се върне, за да затрие и жената. Това щеше да се случи, ако вещерът не беше там.

Той догони чудовището, скочи, затисна с тока на обувката си един от задните крайници. Ако не беше отскочил веднага, щеше да изгуби краката си – сивият звяр се извъртя с невероятна ловкост, а сърповидни­те му щипки изщракаха на косъм от него. Преди ве­щерът да възстанови равновесието си, чудовището се отблъсна от земята и го атакува. Гералт се защити с машинален, широк и доста хаотичен удар на меча, отблъсна назад звяра. Не му нанесе вреда, но пое инициативата.

Подскочи напред със замах и удари плоската гла­вогръд. Преди зашеметеният звяр да се опомни, вто­ри удар отсече лявата му мандибула. Чудовището се хвърли към противника си, като размахваше крайници и се опитваше да го прободе като бик с оцелялата си мандибула. Вещерът отсече и нея. И отново го удари в главогръдта.

* * *

Идр най-накрая осъзна, че е в опасност. Че трябва да избяга. Трябва да избяга, да избяга далеч, да се зарие някъде, да се скрие. Живееше само за да убива. А за да убива, трябваше да се регенерира. Трябваше да избя­га… Да избяга…

* * *

Вещерът не му позволи да избяга. Догони го, настъпи задния сегмент на туловището му, удари го изотгоре, със замах. Този път бронята на главогръдта поддаде, от процепа плисна и се изля гъста и зелена сукървица. Чудовището се мяташе, крайниците му диво млатеха по почвата.

Гералт удари с меча и отведнъж отсече плоската глава от туловището.

Дишаше тежко.

В далечината прогърмя. Завихрилият се вятър и бързо потъмняващото небе предвещаваха наближава­ща буря.

* * *

Алберт Смулка, новоназначеният общински жупан, още при първата среща заприлича на Гералт на ряпа – беше закръглен, неумит, дебелокож и абсолютно нев­зрачен. С други думи, не се отличаваше много от оста­налите общински чиновници, с които на вещера му се беше налагало да си има вземане-даване.

– Излиза, че е истина – каза жупанът. – Че те бива като вещер.

След малко, така и не дочакал някаква реакция от страна на Гералт, той продължи:

– Йонас, моят предшественик, не можеше да те нах­вали. Като си помисля само, че го смятах за лъжец. Тоест не му се доверявах напълно. Знам как нещата могат да прераснат в приказка. Особено при чернокниж­ниците – при тях всичко е или чудо, или небивалица, или някакъв вещер с нечовешка сила. А тук се оказва чиста истина. Там, в боровете, отвъд реката, толкова хора погинаха – не можеш ги изброи. И всичко, защото пътят до градчето е по-кратък и минават оттам, глу­паците… Към собствената си гибел. Без да обръщат внимание на предупрежденията. Сега времената са та­ кива, че по-добре да не се скиташ из пустошта, да не се навираш в горите. Навсякъде чудовища, навсякъде човекоядци. В Темерия, на Тукайските предпланини, току-що стана нещо страшно, някакъв горски упир уби петнайсет души. Селището се казваше Роговизна. Си­ гурно си го чувал. Не? Истината ти казвам, да пукна, ако лъжа. Дори магьосниците водиха разследване в тази Роговизна. Но какво ти разправям. Сега тук, при нас, в Ансегис, е безопасно. Благодарение на теб.

Той извади от скрина сандъче за скъпоценности. Сложи на масата лист хартия, потопи перото в мастил­ ницата.

– Обеща да убиеш страшилището – каза, без да вдига глава. – Явно не си говорел празни приказки. Държиш си на думата, макар че изглеждаш като скитник… А и си спасил живота на онези хора… Жената и момичето. Те поне благодариха ли ти? Паднаха ли в краката ти?

„Не паднаха – помисли си вещерът, стиснал зъби.

– Защото още не са се опомнили. И аз ще си тръгна от­ тук, преди да се опомнят. Преди да осъзнаят, че ги из­ползвах за примамка, като самоуверено си мислех, че ще мога да спася и тримата. Ще си отида, преди моми­чето да разбере, че е полусираче по моя вина.“

Чувстваше се зле. Сигурно заради изпитите преди битката еликсири. Сигурно.

– Това чудовище – жупанът посипа хартията с пясък, който после изтърси на пода – е същинска напаст. Видях трупа, когато го донесоха… Какво беше това нещо?

Гералт не беше напълно сигурен, но не възнамеря­ ваше да си признава това.

– Арахноморф.

Алберт Смулка размърда устни, грижливо опитвай­ ки се да повтори.

– Пфу, както се казва – така, мътните да го вземат. С този меч ли му видя сметката? С това острие? Може ли да го погледна?

– Не.

– Аха, сигурно омагьосано острие. И трябва да е скъпо… Апетитен залък… Е, ние тук дъра-бъра, а вре­мето лети. Договорът е изпълнен, време е да се плати. Първо формалностите. Подпиши се на фактурата. Зна­чи, сложи кръст или някакъв друг знак. Вещерът взе подадената му сметка и я обърна сре­ щу светлината.

– Вижте го само – поклати глава жупанът, мръщей­ки се. – Ти какво, да не умееш да четеш?

Гералт сложи хартията на масата, побутна я към чи­новника.

– В документа се е промъкнала една малка грешка – рече той спокойно и тихо. – Бяхме се уговорили за пет­ десет крони. А фактурата е за осемдесет.

Алберт Смулка събра длани и облегна на тях бра­дичката си.

– Това не е грешка – сниши глас той. – По-скоро е знак на признателност. Ти уби страховито чудовище, сигурно работата не е била лека… Никой не би се учу­дил на сумата…

– Не разбирам.

– Да бе. Не се прави на самата невинност. Да не искаш да кажеш, че Йонас, когато управляваше тук, не ти е издавал такива фактури? Залагам си главата, че…

– Че какво? – прекъсна го Гералт. – Че е завишавал сумите? А разликата, която е за сметка на кралската хазна, сме си я делили наполовина?

– Наполовина? – изкриви устни жупанът. – Не пре­калявай, вещерю, не прекалявай. Не се прави на толко­ва важен. Ще получиш една трета от разликата. Десет крони. За теб и без това премията е голяма. А на мен ми се полага повече, макар и по длъжност. Държавните служители трябва да са заможни. Колкото по-заможен е държавният служител, толкова по-висок е престижът на държавата. Какво разбираш ти от това. Ще подпи­шеш ли фактурата, или не?

Дъждът барабанеше по покривите, лееше се като из ведро. Но вече не гърмеше, бурята се отдалечаваше.