С Алек Попов разговарям за второто издание на "Черна кутия: Ниско прелитащи кучета", Издателство "Сиела" – какво е новото в книгата и в начина му на писане.
Откъде дойде импулсът да преработиш „Черна кутия”?
Знам, че когато имаш недовършен работа, трябва да я завършиш. В този смисъл идеята за преработка дойде много отдавна, но непрекъснато отлагах. Първо исках да направя филма, но той се забави. Междувременно излязоха няколко издания на „Черна кутия” в чужбина. В Германия книгата се беше харесала особено много на читателите. Имаше няколко издания, включително с твърди и меки корици. Наложи се да работя и над превода й на английски, с оглед на предстоящото издание във Великобритания. Тогава си казах, че ако сега не я преработя, никога няма да го направя. Имах опита от драматизацията й и от предишните книги, затова започнах, като зарязах всичко останало, включително написването на втората част на „Сестри Палавееви“. Това може би е за добро, защото сега ще я напиша по друг начин. Пренаписването на „Черна кутия” бележи промяна, която е важна за мен, не само в теоритичен и методичен план, но и в чисто практически като начин на писане.
Kакво се промени?
Трудно е да обясня. Като цяло промених отношението си към героите, действието и езика!
Мога да кажа, че като фен на първата версия на романа, тази промяна към по-добро наистина се усеща.
Имам склонност да се водя по езика, което винаги ми е носело объркване и неприятности. Затова при обработката заложих на действието, характерите и психологията. Психологията и действието са пряко свързани – чрез действието се разкрива психологията и обратно – психологията е заложена в действията на героите. Това се дължи най-вероятно на моята вече дългогодишна работа в киното по най-различни проекти – всички базирани на мои книги. Досега гледах на филмовия проект като на шанс книгата да се преработи отново и да се подобри, а не просто да се адаптира. И винаги съм стигал до някакви по-добри решения, които са в самата книга, чисто практически и структурни. В някакъв смисъл първото издание на книгата е нещо като first draft, след това следват нови, и нови. Смятам, че това е добър начина на работа, стига човек да не е много нетърпелив. Досега завършвах книгата, давах я в издателството и тя излизаше. В Германия дори тази книга я преведох от ръкопис. Сега си давам сметка, че това не е много хубаво. Писателят трябва да се въоръжи с търпение и да изчака няколко месеца. Когато след това прочете книгата отново, със сигурност ще направи някакви поправки, които ще бъдат само за добро. Идеята ръкописът да отлежи известно време и отново да се разгледа, е много добра, и много писатели в миналото са го правили. Толстой и Достоевски са преписвали целите си книги на ръка, по няколко пъти, което в онези времена не е било лека работа, независимо, че са имали хора, които преписвали вместо тях. С всяка нова чернова нещо се променя, понякога се добавят неща, аз обикновено изваждам и изхвърлям.
Въпреки това като че новата книга е с повече страници?
Не, тя е с около 50 страници по-къса.
Но се чете с лекота, макар на моменти да ми се струва, че е по-остра.
Новата книга е много по-цялостна. Езикът е един и същ, за което доста се потрудих. Историята е по-концентрирана, макар че сюжетът на пръв поглед е един и същ, но се случват много по-различни неща, така че това си е съвсем различна версия на тази книга. Дори краят е съвършено различен и това, което се случва с героите, донякъде също е различно. Не бях доволен от предишния край. Той беше разтеглен и не беше ясно какво точно става. Краят на една книга е нещо много трудно и е добре човек да достигне до него по органичен път. Процесът на изследване на действието, темата и героите неминуемо ще го доведе до някакво решение за края. Малко прилича на математика – краят е голямото неизвестно. Няма начин краят да се знае от самото начало, защото това означава героите ти да не се променят, а тези трансформации са много важни.
Абсолютно съм съгласна с теб. На мен много ми харесва и краят, и това ,че героите са много по-пълнокръвни, макар че това звучи шаблонно.
Бих казал, че са по-ясно дефинирани. Това, което правят, някак си е по-конкретно, по-категорично. Тази категоричност е нещо полезно, макар че тя идва от киното, защото там нещата винаги трябва да бъдат по-категорични и ясни. В прозата нюансите са по-приложими, по-възможни. Прозата може да си позволи да е по-неясна и двусмислена.
Наистина, има я и тази кинематографичност в книгата, действието е много по-динамично.
Реших, че и без това се заемам да пренапиша книга, по-добре да я направя лесна за адаптация. Моите книги изглеждат измамно лесни за филмиране, но ако човек остане само на повърхността или на текста, който е даден, може жестоко да се обърка и да стигне до под кривата круша.
Струва ми, че новата книга като че ли представлява нещо като виц на целия свят днес, една алегория, карикатура с всичките абсурди, обрати, странности и ниско прелитащи кучета.
Старал съм се да използвам архетипни конструкции. В първата част също ги има, но тук са по-ясно заявени, което я прави универсално разбираема.Това е важно, независимо от локалните особености, които присъстват. Ако сглобката, темата и начинът, по който е поднесена, не са универсални, книгата става неразбираема.
Сега гледаш ли към продължението на „Сестри Палавееви”?
Надявам се до края на годината да излезе, заедно с едно приложение, което може да се възприеме като “prequel” на историята, тоест какво са правили момичетата преди да се озоват в този партизански отряд. То е написано по различен начин – нещо като документална фикция. Надявам се ще донесе удоволствие и на ценителите на такива истории.
Подскажи кога се развива действието?
Не съм го криел никога – действието се развива отново в края на Втората световна война, но основно в ледовете на Студената война.
Срещата им?
Да, тази глава всъщност принадлежи по-скоро на другата книга, аз даже нарочно съм я сложил там с тази идея. Там действието излиза от границите на България, отново се развива в Лондон през петдесетте години, прекрасно време. В част от книгата се говори за периода непосредствено преди 9-ти септември, когато едната от сестрите е в България, докато другата е попаднала при сръбските партизани, когато те се разделят. Така една част от действието ще се развие и в Сърбия.
Сподели накратко за поставянето на сцена на първата част на „Сестри Палавееви”?
Доста време се занимвавах с драматизацията на тази книгата, пак поради причината, че тя е много трудна за драматизация. Отново работя заедно с Деляна Манева. Обикновено е много по-забавно да работиш с някой друг, с когото се разбираш, по най-простата причина – тези неща се играят, когато се пишат, а сам да ги играеш е малко скучно. Но винаги с този човек трябва да се разбирате, защото иначе просто няма как да стане. Много е забавно, макар понякога хората да се карат. Специално тази драматизация за театъра ще бъде по-различна от книгата и ще бъде доста забавна.
Заглавието остава ли същото?
Да, нама да го променям. В момента тече проект за филм, пак по книгата. За него най-решаващото ще бъде да се запази духът на книгата и чувството за хумор. Ако това отиде в някакъв полувинчат жанр, ще бъде голям неуспех. Тематиката е такава, че това, което се прави по нея, би трябвало да е доста категорично. У нас двете опасности са или филмът да стане претенциозен, или съвсем плосък. Не знам кога ще се реализира този проект, както вече казах, той е труден и доста рискован. Аз си го представям като една пълнокръвна комедия като „Мисия Лондон”. Още повече, че историята отново е подобрена в сравнение с книгата, но тя трябва да се разчете правилно и да се направи така, че хората просто да я гледат, филмът да общува директно с публиката.