Александър Секулов: „Гравьор на сънища” не са разкази, а истории без начало и край

Срещите с Александър Секулов са винаги приятни, с полъх на свеж морски бриз, дори и проведени в София. Говорим си за "Гравьор на сънища" – едно истинско литературно бижу за ценители, една магическа история, която ще ви отнесе далеч, далеч.

В разговора ни неизбежно се прокрадват и други теми. Прочетете това интервю специално за Kafene.bg, а след това прочетете и книгата!

Как се трупат толкова много истории за седем години в една книга?

Това не е мъчна книга. В седемте години има големи паузи, примерно от 2009 до 2013 не съм се занимавал с писането й. Още когато излезе първата й част „Колекционер на любовни изречения”,  бях намислил, че ще бъдат три книги, но не знаех кога ще довърша трилогията. Страхувах се да го обявя, защото съм суеверен, но и защото съм убеден, че към всяко начинание не бива да се подхожда грандомански. Казах си: „Когато стане.” След като излезе втората част на книгата съвсем престанах да мисля в тази посока и започнах да пиша други неща. Тази зима усетих острата необходимост това да свърши – да го приключа като енергия и свят, да му дам собствен живот и да не се връщам повече към него.  Тази зима написах третата част – „Гравьор на сънища”. При нея странното беше, че в началото се опитах да вляза в стила на предишните истории, опитах се като че ли да имитирам себе си. Опитът ми завърши с оглушителен провал. Много ме досрамя. Затова третата книга се получи в по-различен ритъм и тон от първите две, което всъщност се оказа в неин плюс.

„Гравьор на сънища” е наистина малко бижу – като колекция от текстове, смисъл, издание.

Бих се радвал да е така, както и бих се радвал всеки, който си я купи, да може да започне да я чете откъдето поиска. Да отвориш и на която и да е страница и от първото изречение историята да те дръпне, изречението да те грабне и да се озовеш в напълно завършен свят. Да няма значение дали я четеш отпред-назад, отзад-напред или от средата към началото. Има такива книги и често пъти посягам към тях, когато искам да си оправя вкуса. Също като хубавото вино – няма значение как го пиеш – от началото на бутилката или с последната чаша – то би трябвало да е еднакво като качество. Това исках да постигна с тази книга – тя да е отворено пространство и отвсякъде да можеш да влезеш в нея. Тя съдържа истории, които се прикриват една с друга – първо единият пласт, следва вторият, третият и т.н.

Тази техника на писане, ако това може да бъде техника, съм я разбрал и взаимствал от художника на книгата Атанас Хранов. Полагаш един слой боя, след него претриваш, след него полагаш втори и пак претриваш. Неусетно зрителят вижда четири-пет хоризонта, които един след друг се разтварят. Може би несъзнателно, работейки толкова дълго време с него разбрах, че в историята непрекъснато трябва да се отваря врата след врата без да има край в нея.

Разказът е съвсем различно нещо – той е епически жанр с ясни изисквания. Аз не пиша разкази, аз разказвам истории, които могат да започнат от средата и да останат недовършени. Ако на разказвачът му омръзне, може да каже: „Разказах ви я до тук, тя повече не ме вълнува” и да я остави на читателя да си я допише. Може да разкаже само края. А може да разкаже защо иска да разкаже дадена история и да не започне да я разказва. Настоявам всички да разберат, че в книгата ми няма разкази, че това не са разкази, в никакъв случай. Държа да не се наричат разкази.

Това ли е модерното или по-скоро постмодерното писане, дори във фрагменти. Като че ли съвременният читател трудно чете дълъг текст?

Този въпрос ме накара да се замисля дали можех да разкажа „Гравьор на сънища” по друг начин. Никога не съм се замислял дали пиша модерно или постмодерно. Просто така я разказах. Бих се радвал, ако хората така я четат – бавно, смутено, разсеяно, спират, губят се вътре. Всъщност тази книга е като пространство, което те кани да се изгубиш вътре и да престанеш да търсиш къде е бързата магистрала, прекият път, ясната указателна табела, местата, където може да се спре. Такива неща си мисля, макар да знам, че авторът е най-неосведоменият човек за собствената си книга.

Да, наистина „Гравьор на сънища” имаше подбно въздействие и върху мен. Спирах се, оглеждах се, буквално, хвърляше ме от един свят в друг, замеряше ме със светове.

Всъщност вътре е само един свят. Би могло да се каже, че с художника Атанас Хранов сме събрали всички доказателства, че този свят съществува, изложили сме ги строго научно в речници и индекси. Разбира се, казвам го с лека ирония към читателя. Но всъщност точно това е тяхната роля – фрагментите от картините на Атанас Хранов са интегрална, неразделна част от книгата и тя не може да съществува без тях. Това не са илюстрации, това са действащи лица – животни, фигури, предмети, вдовици, които реално съществуват, не са измислица.

Чудя се от къде си ги насъбрал! Мисля си, че си обикалял целия свят, търсейкии истории в най-забутаните кътчета.

Не, всичко е въображение. Аз малко пътувам. Моите приятели разказват много хубаво, а аз съм внимателен слушател. Примерно „Валпарайсо” е изцяло разказан от Атанас Хранов, но как да не измислиш град, който се нарича Валпарайсо! Още в тъканта на произнасяне на думата съществува голяма история.

Някой някъде в един разговор ми обясняваше за малкостта на българската литература. На фона на твоята книга твърдя, че това не е вярно твърдение. И в предишната ти книга я имаше, но „Гравьор на сънища” е космополитна. За мен  тя е много силна заявка и демонстрация, че българската литература като цяло излиза извън регионалното и иска да покаже на света, че вече не е малка. Ти как смяташ?

Винаги съм се вълнувал от друг проблем – проблема за времето, как дадена книга да не старее или да остарява по красив начин. Това се усеща дори, когато е излязла скоро, когато я вземеш в ръцете си, разбираш, че в нея има енергия, която ще се запази с годините. Не говоря за „Гравьор на сънища”. Вземете за пример Иван Методиев или „Възвишение” на Милен Русков. Трябва да си изключително преднамерен, за да не видиш, че енергията им и след  десет години ще е също толкова силна, колкото е сега. В други книги няма вечност. Мисля си, че това е основното – ако можеш да преодолееш времето.

Когато работиш за времето в дадена книга, ти постигаш и пространството. Ако й дадеш властта да не остарява, ти й подаряваш това тя да бъде прочетена и от други хора. Специално „Гравьор на сънища” може да бъде преведена навсякъде по света и никой няма да има проблем с нейното възприятие, не защото й липсват български или балкански специфики, а защото е написана като за света, не съм я писал специално за българския или японския читател. Засега части от книгата са поискани за превод  на шест езика. Дали това ще се осъществи – не знам.

Ще си дадеш ли сега почивка сега?

Аз не се изморявам, защото в дълги периоди не пиша. Може би, когато хората отстрани виждат в какъв ритъм излизат книгите ми, си казват, че пиша непрекъснато.  Истината е, че пиша сигурно около два месеца в годината, но в останалите десет се подготвям, мисля, събирам енергии.

Новата книга, която смятам да започна, я мисля от много време. Трябва да има естествено посягане към писането, а не защото трябва. Не знам дали това е възможно. Сигурно някой ден ще се издъня и аз, но засега се удържам. Писането трябва да ми доставя удоволствие. Искам  светът, който описвам, да радва хората. Да описваш щастливи и бели неща е много по-трудно отколкото да описваш мъката, яростта, скръбта, тъгата, носталгията, защото по-мрачните състояния се описват по-лесно. Не е лесно да опишеш свят, от който човек да диша по-леко, в който животът е красив и има смисъл. Освен всичко друго на мен това ми доставя и детско удоволствие.

Какво ще пожелаеш на читателите  на „Гравьор на сънища”?

Да я четат бавно и да се изгубват в нея.

Вижте още:
Александър Секулов: Добрите книги имат добра съдба
"Гравьор на сънища" от Александър Секулов с премиера
Видео с Александър Секулов