Александър Секулов: В добре разказаната история авторът е камък на дъното

Говорим си с писателя Александър Секулов като стари приятели за новия му роман "Скитникът и синовете" (издателство "Сиела"). Книгата е продължение на "Островът" и излезе точно за 43-тото издание на Софийския международен панаир на книгата, през декември 2015 г.
Той е автор и на романите „Колекционер на любовни изречения”, „Малката светица и портокалите”, „Господ слиза в Атина”, „Гравьор на сънища”, на поетичната книга „Карти и географии”, на сборника с есета „Високите каменни хълмове” и на пиесата „Няма ток за електрическия стол”.

Кое те вдъхнови за „Скитникът и синовете”?

Най-важната причина е, че се почувствах изгубен в лабиринта на порастването на сина ми, както и в собствения ми, на остаряването. Уж съм чел доста книги, а не бях готов за противопоставянето с детето, за раздалечаването, за загубата на общи теми. За превръщането му от дете в юноша, за първите прояви на собствената му личност. Това не само ме уплаши, но и стресна, натъжи. Оскърби, в метафоричен смисъл. Усетих някаква тревожна безпомощност. В такива моменти писането е единственият спасителен изход.

От друга страна, героите от романа ”Островът” постоянно се бореха за вниманието ми, изискваха от мен да имат още живот, още приключения. Когато един литературен герой иска нещо, в края на краищата, го получава.

Не на последно място е и насладата, с която разказвам за островите и бреговете на Гърция. Мисля, че съвременният българин схваща, че балканският ареал е общо географско и културно пространство между Адриатическо море и Кавказ, където никой никъде не е напълно чужденец. Исках да разкажа за тази вечна светлина на Средиземно море, която плете разкази и цивилизации, и сънища.

Книгата е своебразно бижу, ювелирна е. Същевременно тя носи силни и важни послания. Как намираш баланса между двете в писането?

Покрай разправиите не само колко, а дали изобщо трябва да се чете, които водя със сина си – напълно неуспешно, естествено, защото той е сред поколението, което напълно заменя познанието чрез букви с познание чрез образи – остро изникна въпроса колко бързо трябва да се разказва в 2015 година. Дълго съм размишлявал  върху проблема с нарастващата скорост на живот. Почнах да си задавам въпроса колко бързо може да се разкаже една история без да се нарушава нейната художествена тъкан, без да се стига единствено до оголен сюжетен скелет. Опитът от поезията и късата есеистична форма, текстовете за сцена, по които работих, са ме научили да имам доверие на читателя, да не обяснявам и описвам излишно. С течение на времето писателят се учи да не пречи – чрез стила или чрез егото си, чрез комплексите и фобиите си – на историята. В добре разказаната история писателят е тежък камък на дъното, нищо повече.

„Скитникът и синовете” продължение ли е на „Островът” или има свой самостоятелен живот?

Още докато я пишех, знаех, че книгата ще попадне в ничията земя между книгите за деца и книгите за възрастни. Жанрово определение за книги с деца няма. Друга тегоба е пренебрежението, което литературната общност – без значение от възраст, пол, занятие – храни към подобна словесност. Писането с герои-деца в българския литературен живот е здраво обградено с телената мрежа на скептичното презрение. Забележете, че децата изчезват от полето на литературата ни на 10 години и се явяват чак като студенти, потребяващи леки наркотици. Ако се появи тук-там, те винаги са жертва и нямат нормално детство. Осмислянето на този факт води до доста неприятни изводи за жизнените рефлекси и ментална същност на обществото ни. За да се върна на въпроса, ще кажа, че се надявам книгата да достави удоволствие на всички, които някак стигнат до нея, пълзейки под литературния обстрел от две страни.

Нужна ни е тази книга, като синове, като хора, на цялото общество. Моля, разкажи малко повече за това.

Българската литература  с удоволсвие описва страданието и забравя светлината. Литературният герой стига до светлото усещане за живота малко преди да умре, дори в момента на смъртта. Казано просто, черното се рисува лесно, трудно е да видиш светлината отзад. Има един американски фотограф, не помня името му, който снима пустинята в Аризона само при краен мрак. Фотосите му имат невероятен успех. На въпрос на какво се дължи това, той отговаря, че снима винаги, че зрителят да остане с убеждението, че има източник на светлина. Да постигнеш чрез писането желание да се изправиш на пръсти, да разшириш дробовете си, да отвориш очите си, да изправиш гръбнак, да те полазят тръпките на радостта, че си жив, е трудно нещо. И всичко това, без да се разливаш в кич, сантимент, клишета. Ужасът е клише, радостта от живота – не е.
Връзката между баща и син не е пъпна, не е с божията благословия. Дори Йосиф не е баща на Христос, но що от това? Тази връзка между баща и син, а защо не и между индивид и общество, се изгражда през времето, във времето, с времето, ако двете страни желаят това. И тогава се появява светлината.

До кого се надяваш да достигне посланието ти? Кои са читателите на „Скитникът и синовете”?

Харесвам книги, в които има глас, а не думи. Надявам се тази да е с глас и да стигне до читателите, които ще й се зарадват. Трудно нещо, в един безмилостно претъпкан пазар, мачкан съзнателно от агресивни медии с цел окончателно замиране на високо естетическо съзнание.

Пожеланието ти към читателите на Kafene.bg za 2016-та?

Желая Ви здраве и светлина! Светлината е авантюра.И нека помогнем не само да се чете повече, но и да се чете по-добре!