„Агресията“ от Йеспер Юл

Родителите обичат Йеспер Юл, защото той разкрива изходите
от възпитателните казуси на настоящето.”

Frankfurter Allgemeine Sonntagszeitung

Превод от немски Мария Енчева

Оформление Христо Гочев

„Откъде идва силното нежелание да се конфронтираме с агресията, щом за него няма научно обяснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос. Наред с това ще направя опит да прекарам ясна граница между деструктивната и конструктивната агресия, тъй като няма съмнение, че и двата вида агресия съществуват, но първата, за разлика от втората, не обогатява ничий живот и не носи ползи за цивилизованото общество.

Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш усилия да се справиш с бурните чувства в семейството, в детската градина и на улицата, са две коренно различни неща. Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогически опит аз стигнах до някои практически отговори, които ще изложа тук.

Напоследък не само на агресията сред децата и младежите се поставя етикет „проблемна“. В домовете и центровете за дневни грижи се наблюдава тенденцията като неприемливи да се заклеймяват всички основни емоции с изключение на щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази тенденция, кара родителите да се отричат от човешката си същност и да се превръщат в актьори. Това схващане не е почерпено от мъдростта на настоящето или миналото, нито от някакви новодобити познания за онова, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то формира представите ни за „добрия“ и „успешен“ човек.

Конструктивната агресия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети заедно, са причината да ни има; те обогатяват отношенията ни с другите, позволяват ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем споменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем свобода на действие на онези деца и младежи, които разчитат на нас и на емпатичната ни подкрепа.“

~ Йеспер Юл, „Агресията: защо от нея се нуждаем и ние, и децата ни“

Фотография © Ваня Вукович

За автора:


Йеспер Юл (Дания, 1948 г.) е международно признат автор, семеен терапевт, педагог и оратор, който развива дейност в над 15 страни из целия свят.

През последните две десетилетия Юл формулира нова парадигма за отглеждането на децата и насърчаване на личното им и социално развитие. Основната му цел е да вдъхновява, подкрепя и помага на родители и специалисти в името на социалното и умствено здраве на новото поколение, като предлага алтернативи на неправилните начини, по които сме гледали, и за жалост продължаваме да гледаме, децата си.

Йеспер Юл е създател и ръководител на Family-lab International – организация, предлагаща семинари, лекции, уъркшопи и консултиране на родители и семейства. Автор е на петнайсет книги, посветени на семейството и децата, преведени на 20 езика.

За преводача:

Мария Енчева е родена през 1982 година в Пловдив. Следва немска филология в Софийския университет. По това време се запознава и с нидерландския, който започва да изучава като втори език. Днес тя работи като преводач на свободна практика, като превежда предимно от нидерландски.

Послеслов от Ингеборг Шолоси

Книгата на Йеспер Юл за новото и опасно табу, наречено “агресия”, не приключва със затварянето на последната страница. Възрастните, които работят с деца, прекарват времето си с тях и ги консултират и наставляват, няма да забравят прочетеното така скоро!

Нормално е възпитателите, учителите, педагозите и родителите да се радват на дете, което винаги сияе и отвръща с усмивка. В такива ситуации сякаш ни облива чисто щастие. Но защо дискриминираме децата, които не ни даряват с такова крайно усещане за блаженство, а вместо това ни причиняват грижи, тревоги и безсънни нощи? Защо определяме тези деца като “проблемни”, защо ги изпращаме на специализирани психологични или психотерапевтични сеанси и се мъчим да ги вкараме в “правия път”?

Твърди се, че напредък се постига само с позитивно излъчване. На страха, отхвърлянето, яда и гнева се гледа с лошо око. Много често не се осмеляваме да си кажем честно какво изпитваме и какво желаем, защото се опасяваме, че подобно поведение може да бъде изтълкувано погрешно. Избягваме откритото общуване и развиваме до съвършенство неискреността във взаимоотношения си. Отдавна сме добили имунитет към лицемерието и вече дори не го забелязваме. След това се удивляваме защо вместо да са все по-приветливи, околните стават раздразнителни и агресивни. Докато пазим самообладание, обществото ни приема. Изпаднем ли в депресия обаче, започват да се кокорят насреща ни и да се чудят: “Ама как е възможно! Та ти си винаги толкова бодър, толкова позитивен, толкова весел!”. Ако се развилнеем и отнемем нечий живот, светът престава да ни разбира. “Просто невероятно! Беше така мил, така любезен и кротък!”

Всеки се стреми да “помогне”: с успокоителни думи, с всевъзможни изрази на приятелство и с безкрайно внимание. На никого не му хрумва да предложи платформа, на която конфликтите и агресията да се изкажат или изпуснат свободно.

Възможно ли е родителите, възпитателите и педагозите да са се откъснали от действителността и да са се капсулирали в своя екзистенциална сфера, в която няма друго, освен любов? Нищо подобно! Те просто са възприели специфичен начин на говорене и поведение, който на външен вид не изглежда агресивен. Бихме могли да го наречем “насилствена приветливост и коректност”. В действителност той представлява добре прикрита агресия и вербално насилие и е инструмент на по-големите и по-красноречивите в общуването им с онези, които са по-млади и нямат дар слово. Боравенето с този инструмент не носи рискове, тъй като истинската природа на тази форма на агресия се разкрива само чрез опита на по-слабите. И тъй като свидетелствата на по-слабите обикновено не се взимат на сериозно, насилствената приветливост и коректност продължават да се ширят ненаказано. А точно те са тези, които нарушават най-силно неприкосновеността на детето” – пише Йеспер Юл в настоящата книга. Тя е посветена на “по-слабите”. Юл няма за цел да се покаже като добър човек – той пише това четиво тъкмо защото е гневен. Че гневът му от поведението на възрастните и забраната върху агресията е искрен, личи от всеки ред.

Редица терапевти признаха и защитиха по брилянтен начин твърдението, че агресията ни е нужна, за да се развиваме като личности. Основополагащи са трудовете на Джордж Р. Бах и Хърб Голдбърг (“Не се страхувайте от агресията. Изкуството на самоутвърждаването”), Реймънд Батегей (“Агресията – средство за комуникация”), Доналд Удс Уиникът (“Агресията – провалът на околните и антисоциалната тенденция”) и Ян-Уве Роге (“На децата им е позволено да са агресивни”). Сред тях се нарежда и Йеспер Юл, който с помощта на множество примери и изследвания показва какво значи хората да не са способни на конструктивно себеотстояване. Но Юл не само анализира, а и изисква! Отправя апел към онези, в чиито ръце е съдбата на “агресивните” деца и младежи – към възпитателите, учителите, педагозите, терапевтите и родителите. Апелът му не може да бъде подминат току-така, призивът му не търпи отлагане, а книгата не приключва със затварянето на последната страница.